Джеймс Кори: Войната на Калибан

Люкът зад тях се отвори и вътре се втурна някакъв човек.

— Какво стана? Чух…

Еймъс вдигна пушката. Мъжът побягна, скимтейки от страх. Еймъс прочисти гърлото си.

— Имаш ли някакви идеи как да изкараме тези деца оттук?

Да сложи Мей обратно в транспортния контейнер беше едно от най-трудните неща, които Пракс някога бе правил. Искаше му се да я носи, да притиска лице към нейното. Това беше първична реакция, най-дълбоките центрове на мозъка му копнееха за успокоителен физически контакт. Но скафандърът му нямаше да я предпази от радиацията и рядката сярна атмосфера на Йо, а контейнерът щеше. Той я остави нежно до две други деца, докато Еймъс слагаше останалите четири във втора количка. Най-малкото беше още в пеленки. Пракс се зачуди дали те също идват от Ганимед. Количките се затъркаляха по пода на станцията, като дрънчаха само при пресичането на релсите.

— Помниш ли как да се върнем на повърхността? — попита Еймъс.

— Мисля, че да — каза Пракс.

— Хм, докторе. Наистина трябва да си сложиш пак шлема.

— Ах, да, вярно. Благодаря ти.

На последното кръстовище шестима мъже в униформи на охранители бяха издигнали барикада, готвейки се да бранят лабораторията от нападатели. Тъй като Еймъс метна гранатите изотзад, прикритието се оказа по-неефективно, отколкото очакваха. Все пак двамата с Пракс загубиха няколко минути, докато разчистят телата и останките на барикадата, така че количките да могат да минат.

Пракс знаеше, че някога насилието би го смутило. Не кръвта или труповете. Беше извършвал предостатъчно дисекции и дори вивисекции на автономни крайници и можеше да потисне всяко чувство на интуитивен ужас, предизвикано от гледката. Но фактът, че това е нещо, сторено в състояние на гняв, че взривените току-що мъже и жени не са дарили телата или органите си, някога би му въздействал. Вселената му бе отнела тази чувствителност и той не можеше да каже точно кога е станало. Част от него бе претръпнала и безчувствена и може би щеше да си остане такава завинаги. Съжаляваше за загубения живот, но само съзнателно. Единствените емоции, които изпитваше, бяха сияйното, преобразяващо облекчение, че Мей е тук и е жива, и свирепото животинско желание да я защити. Никога повече нямаше да я изпуска от поглед, може би чак докато замине да учи в университет.

На повърхността количките друсаха повече, колелцата им не бяха пригодени за неравния терен. Пракс последва примера на Еймъс и се завъртя обратно, така че да тегли количката, вместо да я бута. Беше логично, но изобщо нямаше да му хрумне, ако не бе видял механика да го прави.

Боби вървеше бавно към „Росинант“. Скафандърът й беше обгорен и мръсен и се движеше трудно. Някаква бистра течност се стичаше по гърба й.

— Не се приближавайте до мен — предупреди тя. — Цялата съм изплескана с протомолекулна слуз.

— Лоша работа — изохка Еймъс. — Има ли как да го почистиш?

— Едва ли — отвърна тя. — Как мина спасителната мисия?

— Събрахме достатъчно деца за хор, но малко не ни достигат за бейзболен отбор — рече Еймъс.

— Мей е тук — пропя Пракс. — Добре е.

— Радвам се да го чуя — рече Боби и макар че явно бе изтощена, звучеше искрено.

Щом стигнаха до въздушния шлюз, Еймъс и Пракс влязоха вътре и наместиха количките до задната стена, докато Боби чакаше на неравния терен отвън. Пракс провери индикаторите на контейнерите. В тях имаше достатъчно въздух за още четирийсет минути.

— Добре — обяви Еймъс. — Готови сме.

— Задействам аварийното разглобяване — каза Боби и бронята й се разпадна около нея. Беше странно да гледаш как твърдите извивки и слоеве на бойния скафандър се разтварят като цвете и падат, разкривайки жената вътре, застанала със затворени очи и отворена уста. Когато тя протегна ръка на Еймъс да я издърпа, жестът напомни на Пракс за Мей, когато го бе видяла отново.

— Давай, докторе — подкани Еймъс.

— Пускам цикъла — съобщи Пракс. Външната врата се затвори и в камерата започна да се изпомпва чист въздух. След десет секунди дробовете на Боби запухтяха като ковашки мях. Трийсет секунди и атмосферата беше на седем осми.

— Какво е положението, момчета? — попита Наоми, докато Пракс отваряше контейнера. Всички деца спяха. Мей смучеше два от пръстите си, както бе правила като бебе. Той още не вярваше колко голяма изглежда.

— Всичко е наред — каза Еймъс. — Аз викам да духваме оттук и да направим цялото място на стъкло.

— Амин — обади се гласът на Авасарала.