Бернд Френц - Последната жертва

При тази мисъл Мат се огледа неловко. Кой знае дали вече някъде не дебне коварен убиец, който при първа възможност щеше да забие камата между ребрата му?

— Не се тревожи — успокои го Фрадак, когато видя недоверчивия му поглед. — Много мъже и жени от други села са готови да се присъединят към нашата кауза. Между тях ще подбера стражи, които в бъдеще да ни предпазят от подобни нападения.

— Аз не иска води война с твои хора — изръмжа унило Мат на езика на странстващите народи. — Трябва убием гущера, преди жреците успеят събира срещу нас армия.

— Тези страхливци никога няма да посмеят сами да се приближат до нас — махна с ръка Фрадак.

— Не съм съвсем сигурен в това — намеси се една мършава фигура, която неусетно беше застанала зад Мат и Аруула. — Золек трепери от гняв, защото вижда как властта му се изплъзва. В това му състояние от него може да се очаква всичко.

Макар че непознатият носеше сива наметка с качулка, Мат разпозна в него жреца, който беше откарал Анака с кораба на смъртниците. Преди Мокас да направи някакво подозрително движение, Аруула вдигна меча си. Спря лъскавото острие едва в последния момент, така че то натисна мекото месо под брадата. Беше достатъчно само едно леко движение на ръката на варварката, за да убие преподобния.

— Какво още търсиш тук? — изсъска гневно Аруула. — Мъжете, които беше надъхал, отдавна си отидоха.

В знак, че има мирни намерения, Мокас вдигна изящните си ръце. В лявата стискаше пергаментен свитък.

— Тук съм, защото искам да ви помогна — обясни той със спокоен глас.

— Защо пък трябва да ни подкрепя тъкмо някой от преподобните? — изфуча презрително Фрадак.

Мокас обърна подобното си на граблива птица лице към Анака въпреки острието под брадата си. Не издаваше и най-малка следа на страх, докато, гледайки дълбоко в очите на спътницата на Фрадак, отговори:

— Защото повече не мога да понасям виковете на жертвите — обясни той дрезгаво.

Анака кимна, защото вече бе чувала тези думи от устата му.

— Остави го — каза тя кротко на варварката, — той казва истината.

Мокас си пое дълбоко въздух, когато натискът под брадата му отслабна. Тогава продължи:

— Вярващите, които се покланят на Лемар, виждат единствено избраника от своето село, който изчезва през годината. Ала аз виждам при всяка луна по четири жертви, които биват поглъщани. И макар че натъпкваме в устата им кърпа, всяка нощ ги чувам в сънищата си да пищят, още откакто пристигнах в Урлок като послушник. Не мога и не искам да търпя повече това. Трябва най-сетне да се сложи край на това безумие, дори и борбата срещу Лемар да струва живота на всички ни! Възможно е лодката тази нощ наистина да е станала жертва на побеснялата гадина. Може би Лемар ще нападне още много хора, преди да успеем да го унищожим. Десет, двайсет, дори трийсет. И какво от това! През времето ми на преподобен в Урлок бяха убити десетократно повече. Всякак ще е по-добре от сегашното положение!

Още докато жрецът говореше, Аруула бавно отпусна меча към земята, без обаче да изостави готовността си при нужда да го вдигне отново.

— Какъв е този пергамент? — попита Матю. Беше склонен да повярва на жреца.

— Това е карта на малкото море — отговори Мокас, преди да разгъне трошливия пергамент с тънките си като пипала на паяк пръсти. — В езерото има едно място, където Лемар често се навърта. Може би там има убежище, може би този район е особено богат на риба, не знам. Ако наистина искате да откриете следите на звяра, трябва да опитате там.

Мат разгледа подробната карта. Докато жрецът маркира с костеливите си пръсти една точка, която не се намираше много далеч от залива на манастира, мислите на командира прескачаха.

Ако информацията на Мокас беше вярна, имаха истински шанс да убият гигантското влечуго.

И Фрадак, изглежда, го мъчеха същите мисли.

— С харпуните си не можем да пробием бронята на чудовището — напомни той.

— Затова трябва да създадем оръжие, което притежава по-голяма пробивна сила — обясни Мат. — Изпрати мъже в гората, които да отсекат дървета с твърда дървесина. Освен това ми е необходима сяра, селитра и дървени въглища!

Великанът замислено почеса сплъстените си къдри, преди да отговори:

— Дървените въглища не са проблем, в този район има много въглищари. Сяра мога да донеса до утре от една близка пещера. Но нямам представа какво е това «селитра», а камо ли да знам откъде човек може да го вземе.

— Няма значение — успокои го Мат. — Остави празно корито в края на селото, в което жителите му да източват мехурите си.