Гай Кей - Бог на императори

Всеки проходил мъж през цялата зима беше привлечен в укрепването стените на Варена. Правеха оръжия, упражняваха се с тях, складираха храна и вода. Нямаше много храна за складиране след лошата реколта.

Побоя се, че може да заплаче.

— Не мислех, че ще доживея толкова дълго.

Криспин го погледна.

— Иначе как си?

Той сви вяло рамене.

— Бива. Ръцете ме болят. Бедрото понякога. Повечко вода слагам във виното вече.

Криспин изкриви лице кисело.

— И аз така. А Кариса?

— Тя е добре. Гори от нетърпение да те види. Сега сигурно е с майка ти.

— Да тръгваме тогава. Отбих се само за да видя… работата тук. Но вече няма много смисъл.

— Няма — съгласи се Марциниан. Погледна документите в ръцете му. — Какво… какво ти носят?

Криспин отново се поколеба. Май отмерваше мислите и думите си повече от преди, помисли Марциниан. В Изтока ли учеха на това?

После, без да проговори, му подаде документите. Марциниан ги взе и зачете. Не можеше да отрече, че го изгаряше любопитство: онези хора бяха чакали доста време, за да ги връчат на Криспин.

Бързо разбра за какво са. Лицето му изгуби цвят, щом заобръща един по един всеки подписан и подпечатан акт за собственост и притежание. Върна се отначало и почна да брои. Пет, шест, седем. След това — изброяването на други вещи и изреждането къде се намират. Едва си пое дъх.

— Изглежда, сме богати — отрони Криспин.

Марциниан вдигна очи към него. Беше зареял поглед към гората на изток. Казаното беше омаловажаване, огромно при това. А „ние“ — голяма вежливост.

Документите удостоверяваха, че земи из цяла Батиара, парични суми и най-различно движимо имущество вече са собственост и притежание на лицето Гай Крисп, майстор от Варена.

Последната страница беше лично писмо. Марциниан погледна приятеля си за разрешение. Криспин, вече бе извърнал поглед към него, кимна. Писмото беше кратко. Написано на сарантийски. Гласеше:

„Ние ви обещахме определени неща в случай, че пътуването ви се окаже плодоносно за нас. Нашият възлюблен баща ни научи да спазваме височайшите си обещания и че бог ще се възрадва от нас, щом го правим. Станалите междувременно промени не променят истината за нещата. Това не са дарове, а заслужена отплата. Има още нещо, което обсъдихме във Варена, вярваме, че ще си спомните. Не е включено сред тези и остава на вас да прецените и изберете — или не. Другата приложена тук пратка, вярваме, е още едно доказателство за нашата признателност“.

Беше подписано: „Гизел, императрица на Сарантион“.

— Кълна се в кръвта, очите и кокалите на Джад, какво си направил там, Криспин?

— Тя смята, че аз съм я направил императрица — отвърна бившият му чирак.

Марциниан можа само да зяпне.

Тонът на Криспин бе някак странно отчужден, загадъчен.

Марциниан изведнъж осъзна, че ще е нужно много време, докато разбере какво се е случило с приятеля му на изток. Наистина имаше промени. Човек не се връща от Сарантион, без да се е променил. Побиха го ледени тръпки.

— Какво е… невключеното, за което оспоменава?

— Жена. — Гласът на Криспин беше вял. Леден, унил тон, познат от предишните години.

Марциниан се покашля.

— Разбирам. А „другата пратка“?

Криспин вдигна очи. Въздъхна.

— Не знам. Тук има много ключове. — Вдигна една тежка кожена кесия. — Войникът каза, че им заповядали да пазят, докато дойда, след това сам съм щял да видя.

— А! Сандъците в стария параклис значи. Поне двайсет.

Отидоха да видят.

Съкровище ли ще е, зачуди се Марциниан. Златни монети и скъпоценни камъни?

Не беше това. Докато Криспин превърташе номерираните ключове в номерираните ключалки един след друг и отваряше капаците на сандъците в полумрака на стария, малко използван параклис, долепен до разширения храм, Марциниан от Варена, който никога не беше пътувал до Сарантион или дори извън обичния си роден полуостров, се усети, че плаче, засрамен от старческата си слабост.

Бяха тесери, каквито никога не беше виждал или помислял дори, че ще види през целия си живот. Цял живот работа с мътните или надраскани подражания на ярките цветове на въображението бавно го бе принудил да приеме ограниченията на възможното тук, в рухналата Батиара. Несъвършенствата на тленния свят, границите, наложени пред порива към съвършенство.

Сега, много след времето, когато можеше с жар да се отдаде на проект, чието величие да е достойно за тези изумителни, безукорни късчета стъкло, те бяха дошли.

Късно беше. Много, много късно.