Стивен Бакстер - Окото на времето

Отведоха Бисиса и Абдикадир в крепостта, която бяха зърнали от въздуха. Беше правоъгълна сграда със солидни каменни стени и с наблюдателници на ъглите. Изглеждаше добре поддържана.

— Не съм виждала нищо подобно на нито една от картите — оплака се Бисиса. Абдикадир не каза нищо.

По стените се разхождаха войници с яркочервени куртки и бричове. Някои носеха шотландски поли. Повечето бяха ниски, с жилести тела и голямо разнообразие от кожни инфекции. Някои дори имаха превръзки, които, изглежда, отдавна не бяха сменяни.

— Никакви жени… — промърмори Абдикадир. — Не им позволявай да ти досаждат.

— Няма — обеща тя. Беше преживяла твърде много за един ден, за да допусне някакви измършавели от недохранване войници с поли да й се натискат. Но истината бе, че се страхуваше. Даваше си сметка каква може да е съдбата на една пленена жена.

Портата се разтвори и отвътре излязоха няколко натоварени мулета — пренасяха нещо, което приличаше на части на допотопно оръдие. Яздеха ги индийски войници — същите, които белите наричаха сепои .

В крепостта цареше привидна суматоха, зад която се усещаше установен ред. Това, което направи впечатление на Бисиса обаче, бе пълната липса на каквито и да било моторизирани превозни средства, радиоантени или сателитни чинии.

Отведоха ги в централната сграда, в някакво помещение като преддверие, и Макнайт им нареди безцеремонно:

— Събличайте се! Няма да ви пусна при капитана, преди да проверя какво носите под тези широки дрехи.

— Аз пък си мисля, че искаш да ми видиш задника — засмя се пресилено Бисиса, но за нейна изненада Макнайт я погледна шашардисано. Тя кимна и започна да си изува обувките. След това свали комбинезона и бойната жилетка под него — в джобовете й бе натъпкала различни полезни вещи, като манерка с вода, карти, очила за нощно виждане, няколко пакетчета дъвка и малка аптечна, както и телефона, който имаше достатъчно здрав разум да не се обажда. Бисиса пъхна ненужния вечен микрофон в един от външните джобове на комбинезона. Скоро двамата с Абдикадир останаха по гащи и фланелки.

Не носеха оръжие, ако се изключеше ножът на Абдикадир, затъкнат в ботуша му. Афганистанецът се раздели с него с видима неохота. Макнайт взе очилата за нощно виждане, повъртя ги учудено в ръце, после ги остави. След това отвори всички кутийки и провери какво има вътре.

Накрая им позволи отново да се облекат и им върна почти всички вещи, с изключение на ножа и — за изненада на Бисиса — на дъвките. А после, за още по-голяма изненада и на двамата, капитан Гроув ги накара да чакат.

Седяха на една дървена скамейка, под охраната на въоръжен с пушка войник. Канцеларията на капитана се отличаваше с аскетичен и до известна степен елегантен комфорт. Стените бяха белосани, подът бе застлан с килим, още един килим, кашмирски, висеше на една от стените. Това очевидно бе канцелария на човек, отдаден на работата си. Върху масивното лакирано бюро бяха струпани документи и писма, а от мастилницата се подаваше перодръжка. Имаше и някои лични вещи, като топката за поло в единия край на бюрото и големия часовник с махало, който тиктакаше приспивно. Но нямаше електрическо осветление, само газени лампи, чиято светлина постепенно изместваше гаснещите лъчи на слънцето зад прозореца.

— Прилича ми на музей — прошепна Бисиса. — Къде е компютърът, радиото, телефонът? Няма нищо освен документи.

— Представяш ли си, че са управлявали по този начин цяла империя — отвърна загадъчно Абдикадир.

— Кои са я управлявали? Къде си мислиш, че сме попаднали?

— В Джамруд — отвърна без колебание афганистанецът. — Една крепост от деветнайсети век, построена от сикхите и поддържана от англичаните.

— Идвал ли си тук?

— Не, виждал съм картини. Изучавал съм историята на този район. Но в книгите крепостта изглеждаше като руина.

— Да, ама сега не е руина — каза тя намръщено.

— Обърна ли внимание на униформите им? — попита той.

— Кожени гети, червени мундири. И оръжията им — тези пушки са еднозарядни, „Мартини-Хенри“ и „Шнайдер“. Ужасно остарели. Били са използвани през деветнайсети век, преди да ги заменят с „Лий Метфорд“, „Гатлинг“ и „Максим“, които били по-надеждни.

— Кога горе-долу е било това?

Абдикадир сви рамене.

— Не съм съвсем сигурен. Около хиляда осемстотин и деветдесета година.

— Хиляда осемстотин и деветдесета година?