Харуки Мураками: 1Q84 (Книга първа)

— Да ви кажа под секрет, от отбивката има стълба до нивото на улицата долу. За евакуиране на хора при пожар или земетресение. Ползват я най-вече работниците по поддръжката. Ако слезете долу, ще се озовете непосредствено до станция на метрото по линията Токю. А оттам до Шибуя се стига за нула време.

— Не знаех, че високоскоростните градски магистрали имат аварийни стълби — каза Аомаме.

— Малцина ги знаят.

— Няма ли обаче да загазя, ако ме хванат да ползвам такава стълба, без да има истинска авария?

Водачът се замисли за секунда, после каза:

— Съмнявам се. Не знам целия правилник на корпорацията, но пък и вие никому няма да пречите. Най-вероятно ще се направят, че не са ви видели, не мислите ли? А и надали хората им наблюдават всеки изход. „Метрополитън Експресуей Пъблик Корпорейшън“ е прочута с огромния си персонал, но са малко онези, който действително работят нещо.

— Що за стълба е това?

— Хм. Нещо като противопожарна стълба. Като ония, дето ги има от задната страна на много сгради. Не е никак опасна, бих казал. Висока е колкото три етажа, да речем, и просто слизате по нея. На входа й има преграда, но не е кой знае колко висока. Човек лесно ще я прескочи, стига да иска.

— Вие слизали ли сте някога по такава стълба?

Вместо отговор водачът пусна лека усмивка по посока на огледалото за обратно виждане — усмивка, която можеше всякак да се изтълкува.

— Вие решавайте — рече, докато тактуваше леко по волана. — Ако искате, седете си тук, почивайте си и слушайте музиката. Нямам нищо против. Така или иначе, трябва да се примирим с факта, че скоро доникъде няма да стигнем. Просто исках да ви подскажа, че щом имате спешна работа, можете да предприемете аварийни мерки.

Аомаме се смръщи и погледна часовника си. После вдигна глава и огледа съседните коли. Вдясно от тях стоеше силно напрашен черен джип мицубиши паджеро. На предната седалка за пътници седеше скучаеш младеж и пушеше цигара на отворен прозорец. Беше дългокос, със солиден тен на лицето и носеше тъмночервено яке. Багажникът му бе пълен със стари сърфове. Пред него чакаше сив сааб 900 с плътно затворени тъмни стъкла, та не можеше да се види кой е вътре. Толкова старателно бе лъснат, че човек сигурно можеше да се огледа в него.

Пред тях беше червено сузуки алто с номера от район Нерима и подбита броня. Млада майка стискаше волана. На седалката до нея детенце шавъркаше напред-назад, за да прогони скуката. Майката се караше с досада на детето да мирува. Аомаме виждаше как мърдат устните й. През изминалите десет минути сценката си беше една и съща. За същото време колата надали беше напреднала с повече от десет метра.

Аомаме мислеше усилено как да подреди по важност проблемите си. И почти мигновено стигна до извод. Неочаквано това съвпадна с началото на заключителната част на Яначековата „Симфониета“.

Измъкна наполовина от чантичката си малките тъмни очила рейбан и извади от портмонето си три банкноти по хиляда йени. Подаде ги на шофьора с думите:

— Тук ще сляза. Не бива да закъснея за тази среща.

Шофьорът кимна и пое сумата.

— Касова бележка ще желаете ли?

— Няма нужда. И задръжте рестото.

— Благодаря. А вие внимавайте. Доста ветровито е навън. Гледайте да не се подхлъзнете.

— Ще внимавам.

— И не забравяйте, моля ви — каза водачът по посока на огледаното, — че нещата не са такива, каквито изглеждат.

Нещата не са такива, каквито изглеждат , повтори си наум Аомаме.

— Какво имате предвид? — попита със сключени вежди.

Шофьорът подбираше внимателно думите:

— Това, че се каните да извършите нещо необичайно . Прав ли съм? Не са много онези, които слизат по аварийните стълби на градската високоскоростна магистрала посред бял ден, а още по-малко пък са жени.

— Май сте прав.

— Прав съм. А след като постъпите по такъв начин, възгледът ви върху ежедневието може и леко да се промени. Нещата може да започнат да ви изглеждат малко по-различни в сравнение с миналото. И аз лично съм имал подобно изживяване. Но не се подлъгвайте по външните признаци. Реалността винаги е само една.

Аомаме се замисли върху думите му, а в това време „Симфониетата“ на Яначек свърши и публиката избухна в аплодисменти. Явно записът бе правен на живо. Ръкоплясканията бяха продължителни и ентусиазирани. От време на време някой се провикваше „Браво!“. Представи си как засменият диригент се кланя многократно пред застаналата на крака публика. След това ще вдигне глава, ще вдигне ръце, ще се ръкува с концертмайстора, ще се обърне с гръб към публиката, пак ще вдигне ръце в знак на благодарност към оркестрантите, ще се извърне отново напред и ще стори нов дълбок поклон. Докато слушаше записа на продължителните аплодисменти, те взеха да й звучат все по-малко като такива и да й приличат все повече на безкрайна марсианска пясъчна буря.