Харуки Мураками - 1Q84 (Книга първа)

— Госпожица Аомаме?

— Да. Точно като „зелен грах“.

Работодателите й я бяха накарали да си отпечата визитки, от което нещата станаха още по-зле. Хората се стягаха при вида на картичката й, сякаш им връчваше неприятна новина. Когато си казваше името по телефона, често дочуваше потиснат смях. Щом споменеха името й в приемната на някой лекар или обществена служба, всички вдигаха глава да видят как изглежда някой, чието име е „зелен грах“.

Имаше хора, които объркваха наименованието на растението и й викаха „Едамаме“ или „Сорамаме“, което я принуждаваше да ги поправя тактично: „Не, не съм нито соя, нито бакла, макар че почти познахте. Грах съм — Аомаме.“ Колко пъти през тридесетгодишния си живот бе слушала едни и същи забележки, едни и същи изтъркани шеги с името й. Животът ми щеше да е съвсем друг, ако не се бях родила с това си име. Ако имах най-обикновено име като Сато, Танака или Сузуки, сигурно щях да живея по-спокойно и да прощавам по-лесно на хората. Може би.

Аомаме слушаше музиката със затворени очи и оставяше прекрасния унисон на духовата секция да попие в мозъка й. И точно в този момент й мина през ум, че качеството на звука е прекалено добро за обикновено радио в такси. Понеже, макар и тих, звукът се отличаваше с истинска дълбочина и ясни обертонове. Отвори очи и се приведе напред да разгледа монтирания в таблото стерео дек. Устройството притежаваше горд черен блясък. Не успя да разчете марката, но явно имаше висококачествени параметри и сума ти копчета и клавиши; зелените цифри с честотата на станцията се различаваха отчетливо на фона на черното екранче. Нещо съвсем необичайно за най-обикновено улично такси.

Огледа и вътрешността на автомобила. Обсебилите я мисли не й бяха дали възможност да забележи, че и самото такси никак не е обичайно. Качеството на тапицерията си личеше, а и седалката бе изключително удобна. Но най-вече бе тихо. Изглежда, колата бе обезшумена с допълнителна звукоизолация, до съвършенството на звукозаписно студио. Вероятно шофьорът бе и собственик на таксито. Много такива собственици водачи не жалеха средства за поддръжката на автомобила си. Без да движи глава, Аомаме затърси с очи табелката с името на таксиджията, но не го откри. От друга страна, нямаше и вид на незаконно такси без разрешително. Оборудвано бе със стандартен таксиметров апарат, който цъкаше по нормалната тарифа. 2150 йени дотук. Все пак странно, че никъде не виждаше табелката с името на водача.

— Прекрасна кола — проговори Аомаме на шофьорския гръб. — Страшно тиха. Каква марка е?

— Лимузина тойота краун роял — произнесе отчетливо водачът.

— Музиката звучи чудесно.

— Много тиха кола е. Затова я и избрах. Тойота са една от водещите фирми в света по отношение на шумоизолацията.

Аомаме кимна и пак се облегна назад. Притесняваше я нещо в изказа на шофьора — сякаш не доизказваше нещо важно. Да вземем за пример (един от многото) мисълта му за безупречната шумоизолация; човек можеше да си помисли, че тойотите имат и някакви други характеристики, които обаче съвсем не са безупречни. На всичко отгоре в края на всяко свое изречение онзи оставяше някаква дребна, но значеща нещо бучица тишина. И бучицата увисваше в ограниченото пространство в колата като въображаемо миниатюрно облаче, което създаваше у Аомаме едно особено чувство за нестабилност.

— Наистина е много тиха кола — обяви Аомаме в желанието си да прокуди облачето. — А и стерео декът е много внушителен.

— Именно въз основа на качеството му взех решението си да го закупя — каза шофьорът с тона на щабен офицер от запаса, описващ някогашен свой военен успех. — След като прекарвам толкова часове тук, поне саундът да е максимално добър. А и…

Аомаме зачака да чуе онова, което щеше да последва, но не последва нищо. Отново затвори очи и се съсредоточи върху музиката. Нямаше никаква представа що за личност е бил този Яначек, но бе съвсем сигурна, че никога не си е представял как някой ще слуша творбата му в обезшумена лимузина тойота краун роял насред задръстване по градската високоскоростна магистрала в Токио през 1984 г.

И все пак, чудеше се Аомаме, как така разпознах мигновено „Симфониетата“ на Яначек? И откъде знам, че е създадена през 1926 година? Не беше почитателка на класическата музика, нямаше и никакви лични спомени, свързани с Яначек, но щом чу първите тактове, всичките й знания за творбата й се явиха като по рефлекс, като ято птици, влетели през отворения прозорец. Музиката й създаде странно, болезнено усещане. Не ставаше дума за болка или неприятно чувство, а за усещане, че сякаш й изтръгват физически всички елементи от тялото. Аомаме не можеше да си обясни, какво става. Нима това необяснимо чувство идва от самата „Симфониета“?