Бернар Вербер - Върховната тайна

— Лилава магнолия? — се провиква Люкрес с надеждата, че тези думи ще спрат войника.

Но всички са вече далеч.

Да живее или да умре?

Жан-Луи Мартен държеше окото си отворено. Хиляди идеи се блъскаха в главата му, но нито една не му помагаше да реши какво да предприеме. Струваше му се, че не разполага с достатъчно информация. Беше унищожен, със сигурност, и все пак този лекар изглежда знаеше какво прави.

Аргументите „за“ и „против“ се трупаха в очакване да бъдат претеглени на везните на решението му.

Животът? Стотина диапозитива се появяват на вътрешния му екран, показвайки приятни мигове от миналото. Семейни ваканции от детството. Откриването на шахмата. Откриването на живописта. Откриването на Изабел, бъдещата му жена. Първото раждане на жена му. Първата отпуска с дъщерите. Първия път, когато гледаха предаването „Платено или удвоено“.

Платено или удвоено…

Или смъртта? Вижда се сам, неподвижен на леглото, но заснеман под най-различни ъгли. Вижда минаващото време, най-напред през върховете на часовниковите стрелки, които се въртят все по-бързо. После — през прозореца. Слънцето сменя луната, луната сменя слънцето. Редуването се ускорява, докато остава само нещо като прожектор, който свети ту като слънце, ту като луна. Дървото, което вижда от стаята, се покрива с листа, после със сняг, после напълва, после пак се покрива с листа. Минават години, сетне десетки години, а той лежи на това легло като пластмасов манекен с едно-единствено живо око, което отчаяно примигва, когато остане сам.

Бе дошъл моментът да вземе решение.

Като в забавен кадър, клепачът мигна.

Един път.

И толкова.

Самюел Финшер се усмихна:

— Значи искате да живеете… Мисля, че взехте правилното решение.

Дано не съм сбъркал.

Наляво, надясно? Изидор и Люкрес стигат до някакво кръстовище. Изгубили са от поглед войниците. Търсят ги, заслонили очите си с ръка.

— Къде може да са изчезнали?

Изидор, който продължава да храносмила, се е запъхтял. Люкрес, свежа като кукуряк, се качва на покрива на една кола, за да огледа наоколо отвисоко.

— Там — казва тя.

И сочи с пръст плажа.

— Вървете, Люкрес, вие сте по-бърза от мен, ще ви настигна.

Тя дори не го чува, вече галопира.

Сърцето й изтласква с шеметна бързина кръвта към артериите, оттам — към артериолите, после към капилярите на мускулите на прасците. Пръстите на краката й се впиват в земята, за да оттласнат възможно най-бързо тялото й напред.

И Паскал Финшер бяга, останал без дъх. Стига до някакъв пуст плаж, едва осветен от лунните лъчи. Там тримата войници го хващат и го хвърлят на земята.

— Лилава магнолия — прави неубедителен опит хипнотизаторът. Другият запушва ушите си и му заповядва:

— Изхвърли тези думи от ума ми! И живо. Няма да се правя на глупак с обувката си всеки път, когато срещна някой, който е бил на представлението или е чувал за него!

Хипнотизаторът бавно се надига.

— Махнете ръцете си от ушите… Ще оправим работата.

— И без шашми, разбрано!

Войникът отпушва ушите си, но е готов отново да ги запуши при най-малкия знак.

— Абракадабра, освобождавам ви от „лилава магнолия“, от този момент (прави жест с ръка) ще престанете да реагирате на тези думи.

Учуден, войникът стои неподвижно, като че ли очаква нещо в него да се задвижи.

— Я да видим. Повторете пак — обръща се той към Паскал Финшер.

— Лилава магнолия.

Нищо не се случва. Онзи се усмихва, доволен, че се е освободил от магията.

— Толкова ли е просто? — учудва се той.

— То е като твърдия диск на компютъра. Можем да запишем програмирана заповед, можем и да я изтрием — опитва се да обясни хипнотизаторът със същия отчаян глас, с който изследователят обяснява на туземците как си служим с магнетофона.

— Ами това с абракадабрата? — продължава войникът да разпитва недоверчиво.

— Това е, за да изглежда по-убедително, хората стават по-доверчиви, когато чуват подобни измишльотини. Всичко е в главата.

Войникът го оглежда от глава до пети.

— Добре, така да е. Но не искам такива неща да се случват повече на никой друг — добавя бившето опитно животинче, като навива ръкави и свива юмруци.

Двамата му приятели хващат артиста, докато бившата жертва му нанася удари в корема. Но ето че някакъв силует затъмнява луната.

— Трима яки мъжаги срещу един слабак изрича подигравателно Люкрес Немрод.

Войникът се обръща.

— Хайде, госпожичке, става късно и е опасно да се разхождате самичка тук нощно време. Виждате, има всякакви, меко казано, странни хора.