Бернар Вербер - Мравките

Колкото и да се говори за робовладелците, съвсем друго нещо е да ги видиш как атакуват. Те нямат кавалерия, те самите са кавалерия. Цялото им тяло е гъвкаво и силно, краката им са дебели и мускулести, малката им заострена глава завършва с подвижни рога, които всъщност са челюстите.

Притежават такава аеродинамика, че не се чува никакво свистене, когато порят с чело въздуха, носени от бързите си крака.

При преминаването им тревата поляга, земята трепери, пясъкът се вълнува, феромоните, отделяни от насочените им напред антени, са толкова лютиви, че напомнят крясъци.

Дали да се затворят вътре и да приемат обсадата, или да излязат да се бият? Хли-пу-ни се колебае, бои се и не смее да предложи каквото и да било. При това положение, естествено, рижите войници постъпват точно така, както не трябва. Разделят се. Половината излиза да посрещне врага на открито; другата половина остава скрита в Града като резерв и за даване на отпор в случай на обсада.

Хли-пу-ни опитва да си припомни Войната на маковете, единствената, на която е станала свидетел. Струва й се, че именно артилерията е нанесла най-големи загуби на противниковите войски. Тя веднага нарежда най-отпред да бъдат разположени три реда артилеристи.

В този момент легионите на робовладелците се втурват към стената от месоядни растения. Хищниците се навеждат, усетили близостта на топла плът. Ала те са прекалено бавни и всички противникови войни преминават, преди някоя мухоловка да е успяла да сграбчи когото и да било.

Майката се е излъгала!

Малко преди да поеме първия щурм, предната хлипуканска линия изстрелва напосоки залп, който поваля не повече от двадесетина нападатели. Втората линия дори не успява да заеме позиция, артилеристите са сграбчени за гърлото и обезглавени, без да успеят да изпратят капчица киселина.

Специалитетът на робовладелците е да нанасят удар само в главата. И го правят твърде умело. Черепите на младите хлипуканци се разхвърчават. Обезглавените тела понякога продължават да се бият слепешката или пък се спускат да бягат, хвърляйки в ужас оцелелите.

След дванадесет минути от войската на рижите не е останало почти нищо. Другата половина от тяхната армия запушва всички изходи. Тъй като Хли-пу-кан все още няма купол, на повърхността се виждат само десетина малки кратера, оградени от раздробен чакъл.

Всички са стъписани. Толкова усилия за построяването на модерен град, а ето че той се оказва във властта на шайка варвари, толкова първобитни, че дори не могат да се хранят сами!

Хли-пу-ни напразно умножава АК, не вижда как би могла да им се противопостави. Камъните, с които са затиснати изходите, ще издържат в най-добрия случай няколко секунди. Що се отнася до сражението из коридорите, то за него хлипуканците са подготвени не по-добре, отколкото за сражението на открито.

Отвън последните рижи войници се бият като лъвове. Някои са сполучили да отстъпят, но повечето са видели как изходите се запушват буквално зад гърбовете им. За тях всичко е изгубено. Въпреки това те продължават съпротивата с двойно по-голям хъс, тъй като бездруго са обречени и смятат, че колкото по-дълго задържат противника, толкова по-здраво ще бъдат барикадирани изходите.

Последният хлипуканец бива обезглавен и тялото му по рефлекс препречва един изход, като впива в него нокти — нелеп щит.

Вътре в Хли-пу-кан всички са в очакване.

Очакват робовладелците с мрачно примирение. В края на краищата чистата физическа сила притежава ефикасност, която никоя технология все още не е надминала…

Ала робовладелците не нападат. Подобно на Ханибал пред стените на Рим, те се колебаят на крачка от победата. Всичко това им се струва прекалено лесно. Вероятно има някаква клопка. Тяхната слава на убийци се носи навсякъде, но рижите са не по-малко известни. В лагера на робовладелците знаят за тяхното умение да поставят хитри капани. Разправя се, че се съюзявали с всякакви наемници, които изниквали в най-неочаквания момент. Твърди се още, че дресирани свирепи зверове и произвеждали тайни оръжия, които предизвиквали непоносими болки. Освен това робовладелците се чувстват твърде уютно на открито и ненавиждат да бъдат оградени със стени.

Ето защо те не разбиват барикадите, които преграждат всички изходи. Чакат. Имат предостатъчно време. Така или иначе, нощта ще настъпи чак след петнадесетина часа.

В мравуняка цари изумление. Защо не атакуват? Поведението им никак не се харесва на Хли-пу-ни. Тревожи я това, че противникът се опитва „да излезе извън нейния начин на мислене“, при положение че това изобщо не му е необходимо, тьй като има надмощие. Някои от рожбите й плахо подсказват, че може би се опитват да ги изтощят с глад. Подобна възможност може само да окуражи рижите: благодарение на подземните обори, гъбарниците, хамбарите с брашно от житни зърна, пълните с нектар мравки-резервоари те са в състояние да издържат двумесечна обсада.