Бернар Вербер - Мравките

— Но, госпожо…

— Никакво „госпожо“! Вашите хора получиха моите разпореждания и от вас се иска само да слезете заедно с тях утре сутринта, всичко необходимо ще ви очаква там. Така че размърдайте си задника, дявол да го вземе!

Билсем изпадна в стрес. Ръцете му се разтрепериха. Нима не беше свободен човек? Защо трябваше да се подчинява? За да избегне безработицата, за да не бъде изключен от обществото. Тук и сега единственият начин да спечели свободата си бе да се превърне в клошар, а той не беше готов за подобно изпитание. Чувството му за ред и за приобщеност влезе в разрез с желанието да не се прекланя пред чуждата воля. На бойното поле, сиреч в стомаха му, се появи язва. Уважението към реда надделя над порива към свобода. И той се подчини.

Групата ловци стои скрита зад една скала и наблюдава гущера. Той е дълъг най-малко шестдесет глави (осемнадесет сантиметра). Люспестата му броня с жълтозеленикав цвят, осеяна с черни петна, предизвиква страх и отвращение. На 103 683-и му се струва, че тези петна са от кръвта на всички жертви на влечугото.

Както бяха предвидили, животното е вцепенено от студа. То се придвижва, но бавно; все едно, че се колебае, преди да постави някъде крака си.

Заедно с изгрева на слънцето бива излъчен следният феромон:

Смърт на Чудовището!

Гущерът вижда как срещу него се устремява цяла армия от дребни черни и агресивни същества. Той бавно се надига, отваря розовата си паст, откъдето бързият език помита най-близките мравки, олигавя ги и ги напъхва в гърлото. После леко се оригва и се отдалечава с бързината на светкавица.

Намалели с тридесетина, ловците остават като гръмнати, със затаен дъх. За вцепенено от студа животно гущерът разполага с немалко резерви!

103 683-и, когото никой не би могъл да заподозре в страхливост, е сред първите, които заявяват, че да се атакува подобен звяр е чисто самоубийство. Крепостта изглежда непревзимаема. Кожата на гущера представлява непроницаема за челюстите и за киселината броня. А неговият ръст и пъргавина дори при ниски температури му предоставят трудно достижимо превъзходство.

Ала мравките не се отказват. Подобно на миниатюрна вълча глутница, те се втурват по следите на чудовището. Препускат през папратите, осявайки със заплашителни феромони следата на смъртта. Това сега-засега сплашва само плужеците, но така мравките се чувстват страшни и недосегаеми. Те откриват гущера няколко хиляди глави по-далеч, прилепен до кората на един смърч, без съмнение зает с храносмилането на сутрешната си закуска.

Трябва да се действа! Колкото повече се бавят, толкова повече енергия печели той! Ако е толкова бърз на студа, след като се напие със слънчеви калории, мощта му ще стане невъобразима. Съвещание с антени. Трябва да се импровизира атака. Уточняват тактиката.

Войните скачат от един клон върху главата на животното. Опитват се да го ослепят, като хапят клепките му, и се залавят да дълбаят ноздрите. Ала тази първа група се проваля. Гущерът раздразнено почиства главата си с крак и нагълтва по-мудните.

Втора вълна нападатели вече настъпва. Почти в обсега на езика му те правят странно отклонение… и се вкопчват стръвно в парчето от откъснатата му опашка. Както казва Майката: Всеки противник си има слабо място. Намери го и атакувай неговата слабост.

Те отново разтварят раната и я подлютяват с киселина, сетне се вмъкват във вътрешността на влечугото, нахлуват в червата. То се търкулва по гръб, рита със задните крака, удря корема си с предните. Изгарят го хиляди язви.

Тъкмо в този момент друга група най-после се добира до ноздрите, които мигом биват раздрани и изранени с изгарящи струи.

Точно над тях други пък атакуват очите. Спукват меките топчета, ала очните кухини се оказват задънена улица; отворът за очния нерв е прекалено тесен, за да може през него да се достигне мозъкът. Затова всички се връщат обратно и се присъединяват към онези, които са навлезли вече в ноздрите…

Гущерът се гърчи, пъхва единия си крак в устата, опитвайки се да смаже мравките, които пробиват гърлото му. Твърде късно.

В един ъгъл на белия дроб 4000-ен открива младия си колега 103 683-и. Вътре е тъмно и те не виждат нищо, тъй като безполовите не притежават инфрачервени очи. Допират върховете на антените си.

Хайде да се възползваме от това, че другите са заети, и да тръгнем по посока на Източния термитник. Всички ще помислят, че сме били убити в сражението.

Измъкват се, откъдето са влезли — през остатъка от опашката, който сега кърви обилно.