Бернар Вербер - Мравките

След като полага горните подпори, паякът прибавя десетина лъча и завършва с централната спирала. Това е най-приятната част от работата. Тръгва от един клон, за който е закрепил сухото влакно, и скача от лъч на лъч, като се приближава възможно най-бавно към центъра, неизменно по посока на земното въртене.

Той прави това по свой неповторим начин. В света няма две еднакви паяжини. Те са като пръстовите отпечатъци при хората.

Трябва да затегне бримките. Щом стига до центъра, той обгръща с поглед своето скеле от нишки, за да прецени здравината му. Сетне се изкатерва по лъчовете и ги разклаща един след друг с осемте си крака. Всички издържат на изпитанието.

Повечето паяци из околността съграждат мрежите си в пропорция 75/12. Седемдесет и пет обиколки на спиралата за дванадесет лъча. Ала той предпочита да строи при 95/10, същинска дантела.

Забелязва се по-лесно, но пък е по-здрава. И тъй като използва суха коприна, не бива да пести материала. Иначе насекомите ще преминават през нея като туристи…

Ала тази изнурителна работа изчерпва силите му. Трябва да се нахрани незабавно. Това е порочен кръг. Гладен е, защото плете паяжина, но пък тази паяжина ще му осигури храна.

Захванат с двадесет и четирите си нокътя за главните подпори, чака, скрит зад един лист. Без дори да прибягва до някое от осемте си очи, той чувства пространството и долавя с краката си най-лекото вълнение на околния въздух благодарение на паяжината, която реагира подобно на микрофонна мембрана.

Това едва доловимо трептене е пчела, която прави осморки на двеста глави оттук, за да посочи на другите от кошера разцъфнала ливада.

Това леко пърхане навярно е от водно конче. Водното конче е много вкусно. Ала тъкмо това не лети в правилната посока, за да му послужи за обяд.

Груб сблъсък. Някой се е ударил в паяжината. Това е паяк, който има намерение да си присвои чуждия труд. Крадец! Стопанинът бързо го прогонва, преди да се е появила плячка.

Точно в този момент усеща с левия си заден крак приближаването на някакво подобие на муха. Задава се от изток. Изглежда, лети доста бавно. Ако не промени посоката, непременно ще попадне право в капана.

Паф! Готово.

Това е крилата мравка…

Паякът — който няма име, защото самотните същества не изпитват необходимост да бъдат разпознати от себеподобните си — изчаква спокойно. На младини поради своята припряност често бе изпускал плячката. Смяташе, че всяко насекомо, попаднало в мрежата, е обречено. Ала в момента на докосването вероятността това да е така е само 50%. Факторът време е решаващ.

Необходимо е търпение, докато обезумелият дивеч сам се оплете. Такава е префинената философия на паяците: Няма по-добра бойна техника от тази да изчакаш противникът да се унищожи сам…

Няколко минути по-късно паякът се приближава, за да огледа по-отблизо улова. Това е царица. Рижа царица от Западната империя. Бел-о-кан.

Вече е чувал да се говори за тази организирана до съвършенство империя. Изглежда, че нейните милиони обитатели са станали до такава степен „взаимозависими“, че дори не могат да се хранят сами! Каква е ползата от всичко това и в какво се състои прогресът?

Една от техните царици… Сега държи между ноктите си цяла страница от бъдещето на тези непоправими завоеватели. Той не обича мравките. Пред очите му неговата майка бе преследвана от орда червени тъкачки…

Той поглежда към плячката, която не престава да се мята. Глупави насекоми! Нима никога няма да разберат, че техен най-зъл враг е собствената им уплаха? Колкото повече крилатата мравка се сили да се измъкне, толкова по-здраво се уплита в коприната… като причинява впрочем щети, от които на паяка му става неприятно.

При 56-а примирението измества яростта. Тя практически вече не може да помръдне. Тялото и е омотано в тънката коприна и всяко нейно движение прибавя нов пласт към тази обвивка. Как можа така глупаво да се хване, след като мина през какви ли не изпитания.

Тя се роди в бял пашкул. Изглежда, ще умре също в бял пашкул.

Паякът се приближава още повече, проверявайки пътем повредените въжета. Така 56-а има възможност да разгледа отблизо едно великолепно оранжево-черно животно, снабдено с осем зелени очи, разположени като венец върху главата. Вече е яла такива. Всеки по реда си трябва да послужи за обяд… Звярът плюе ли, плюе върху й коприна!

Повечко нишки за по-сигурно, мисли си паякът. После протяга две страшни отровни куки. Впрочем паякообразните не убиват, поне не веднага. Тъй като обожават живото месо, вместо да довършат плячката, те я зашеметяват с приспивателна отрова и я събуждат само когато им се доще да хапнат от нея. Така винаги разполагат с прясно месо, скрито на сигурно място в опаковката от бяла коприна. Подобна дегустация може да продължи цяла седмица.