Фредерик Пол - Планетата в края на времето

— Погледнете го — нареди им той.

— Кофти е — каза Фреди.

— Ти си кофти — викна Били. — Дай си ми топката!

— Дай му я де — озъби се Виктор.

— Не е негова.

— Моя е.

— Не, моя е, защото ти я изгуби и аз я намерих. Който я намери — негова си е.

— Не е у мен — излъга Фреди, скри топката зад гърба си и се премести зад Виктор. — Вкъщи е.

— Не е вкъщи! Виждам я…

— Ще престанете ли да се карате за тази скапана топка? — изрева Виктор. — Оставете ме да ви покажа къде отиваме.

— Не искам да гледам къде отиваме! — изхленчи Били, но Виктор вече настройваше образа. Сега той беше точно по зрителната линия — към „кърмата“ на кораба, естествено, защото „Мейфлауър“ отдавна се беше завъртял така, че тягата на основните двигатели да го забавя. Картината не беше много добра. На екрана около краищата на звездите се виждаха ярки цветове с десет хиляди или повече нюанси от огненочервено и бяло до тъмносиньо и призрачно-мъглявото на Млечния път. Но центърът на картината не беше много ясен. Оптическите датчици срещу претоварване затъмняваха горящата звезда достатъчно, за да могат другите да се виждат, но йонната мъгла, която струеше от дюзите на двигателя, замъгляваше всичко. Включително звездата, към която пътуваха.

— Ето я — каза Виктор. — Точно под онази ярката.

— Не мога да я видя — изхленчи Били. — Искам кока-кола.

— Какво искаш?

— Кока-кола. Напитка. Видях я по телевизията. Искам.

— Нямам — отвърна Виктор, — а и ако ти дам, майка ти сигурно ще… о, Господи!

Момчетата престанаха да хленчат и го погледнаха разтревожени.

— Какво има? — попита загрижено Фреди.

— Нищо — отвърна Виктор. Гледаше картината, която току-що беше хванал на екрана. — Не, има нещо. Нещо, което бях забравил. Забравих, че половината кораб вече ще е изгорял.

„Ню Мейфлауър“ беше напуснал ниската земна орбита и поел по дългия път към един нов дом шест години след „Ню Арк“. Още преди да беше излязъл от орбита, започнаха да се очертават контурите на „Ню Аргози“. И трите кораба имаха една и съща задача: да населят един нов свят и по този начин да създадат предмостие за човешката раса в нейната дългосрочна съдба да засели цялата Галактика.

Тази идея беше доста фантастична дори за самоуверени същества като земните хора. И все пак проектът не беше съвсем фантастичен. Той би могъл да бъде изпълнен. Хората на трите кораба бяха около четири хиляди. Но човешките същества са наистина добри в размножаването. За две или три столетия, ако решаха да го направят, населението на новата планета би могло да стане по-голямо от това на самата Земя.

Практическото реализиране не беше проблем.

Въпросът беше (и някой сигурно щеше да го постави): Защо ? Защо трябваше да пътуват сто и повече години и да населят друга планета с човешки същества, когато на Слънчевата система вече имаше достатъчно от тях за всякаква разумна потребност?

Всъщност на въпроса защо някой ще иска да колонизира този нов свят имаше само един отговор: защото този нов свят го имаше. Нюманхоум не само го имаше. На него имаше и живот . Преди много години сонда не по-голяма от автоматична перална беше преминала през новата слънчева система и бе установила категорично това. Доказателството беше наличието на реактивни газове в атмосферата на планетата. Това показваше, че тя е свят с намалена ентропия. Реактивните газове в нейния въздух не бяха реагирали един с друг. Нещо им пречеше и по този начин се постигаше химическо равновесие. Нещото, което би могло да стори това, бе единствената антиентропна сила във Вселената:

Животът.

О, не човешки живот. Да не говорим за нещо технологическо — сондата не беше открила никакви следи от радиопредавания, промишленост, градове — нищо такова. Но имаше атмосфера с кислород и водна пара и хората (бяха почти сигурни) щяха да могат да живеят там.

И така „Ню Арк“ беше конструиран (след ужасно много дебати и закъснение; Виктор дори не беше роден тогава, но баща му му беше разказвал за това) и дори финансиран и построен. И още преди да беше напълно завършен, беше започнато построяването на „Ню Мейфлауър“.

Всеки кораб беше построен с определена цел и целите бяха леко различни — „Арк“ трябваше да бъде самозадоволяващ се, „Ню Мейфлауър“ щеше да има предимството, че колонистите от „Арк“ са вече там. Освен това по времето, когато започнаха да строят „Ню Мейфлауър“, технологията беше отишла с едно поколение напред, така че двата кораба не си приличаха много. „Арк“ беше тумбест цилиндър. „Ню Мейфлауър“, с многото допълнителни подобрения, беше по-дълъг и по-тесен. При стартиране той беше дълъг 150 метра и с диаметър в най-широката си част почти трийсет — имаше повече ромбовидна, отколкото цилиндрична форма; неговите функции щяха да започнат едва след като излезеше на орбита около новата планета. Той трябваше да остане на орбита около Нюманхоум неопределено време и да захранва с микровълнова енергия колониите. (И, разбира се, „Аргози“, с още едно поколение по-модерен, фактически щеше да кацне на планетата! — но това щеше да стане след много години в бъдещето, защото битката за финансирането отново беше започнала. Строителството на „Аргози“ беше започнало, но се извършваше с невероятно бавно темпо.)