Клифърд Саймък - Гробищен свят

И така, казах си аз, частицата от секундата на О’Гиликъди се бе оказала по-дълга от осемдесет века.

— Питам се — каза Синтия — дали някой от вас си спомня един робот на име Елмър…

— Елмър!

— Да, Елмър. Той каза, че бил нещо като началник при построяването на последните бойни машини.

— Откъде познавате Елмър? Можете ли да ми кажете къде е той?

— Срещнахме го в бъдещето — казах аз.

— Не е възможно — възрази Джо. — Човек не може да среща хора в бъдещето.

— Това е дълга история — казах аз. — Ще ви я разкажа някой път.

— Но вие трябва да ми я разкажете сега — каза Джо. — Елмър ми е стар приятел. Той е работил върху мен.

Беше съвсем очевидно, че няма никакъв начин да се измъкнем от тях. Джо бе настроен да говори. Най-сетне намерил някой готов да го слуша, той не се канеше да спре.

— Няма смисъл да стоите там, а ние да стоим тук — каза Джо. — Защо не се качите на борда?

От предната част на машината надолу се плъзна квадратен люк и се разгъна стълба. Когато квадратният люк се плъзна надолу, зад него се разкри малка осветена стаичка.

— Това е каюта за механик — каза Джо. — Място, където да стоят механиците и да бъдат в безопасност, в случай че трябва да работят върху мен. Макар че не мисля да са го правили някога с която и да е бойна машина. Никога не са го правили с мен, разбира се, но не мисля, че са го правили и с много от другите. Когато нещо ни се случеше, то обикновено беше доста лошо. Трябваше да бъдем много повредени, за да ни изтеглят на ремонт. Докато дойдеше ред да ни изтеглят, вече не ни оставаше почти нищо. Малко от нас, струва ми се, изобщо успяха да се върнат у дома. Такава беше традицията през онези дни. Естествено, можехме сами да се ремонтираме — поне донякъде. Можехме да се поддържаме в действие, но не бяхме в състояние да си помогнем много, когато повредите ставаха прекалено тежки… Е, хайде, качвайте се на борда.

— Мисля, че нищо няма да ни се случи — каза Синтия.

Не бях тъй уверен като нея.

— Разбира се, че нищо няма да ви се случи — прогърмя Джо. — Много е уютно. Тесничко, но уютно. Ако сте гладни, притежавам способността да приготвям храна. Не много вкусна, предполагам, но с известна хранителна стойност. Бърза закуска за нашия предполагаем механик, ако огладнее, докато работи.

— Не, много ви благодаря — рече Синтия. — Току-що обядвахме.

Качихме се по стълбата и се озовахме в каютата. Имаше маса в единия й ъгъл, койки на два етажа и канапе покрай едната стена. Както бе казал Джо, мястото бе тесничко, но уютно.

— Добре дошли на борда — каза Джо. — Радвам се, че ми гостувате.

— Интересува ме нещо, което споменахте — каза Синтия. — Вие казахте, че сте били врагове?

— О, да, така е наистина, но нашето сприятеляване е най-важното нещо в живота ни. След като бях екипиран и подготвен да воювам, след като бях натоварен с муниции и цялото оборудване бе изпробвано, тръгнах. От време на време изпращах сведения как напредвам, но не много често, защото можех да бъда открит. Бяха ми дали, разбира се, няколко обекта за прицел и ги обиколих, но всеки път откривах, че вече са обезвредени. Скоро след като стигнах до първия обект, не можах да установя връзка с родината и всъщност след това никога вече не се свързах с базата у дома. Бях напълно откъснат. Отначало мислех, че това е само някаква временна повреда в съобщенията, но след време заключих, че е станало нещо много по-значително от авария във връзката. Чудех се дали моята страна не е вече окончателно сразена, или пък дали военните центрове не са се укрили още по-надълбоко под земята, но си казах, че каквато и да бе причината за аварията, ще продължавам да изпълнявам дълга си.

И така, ожесточено продължавах напред. Посетих отдалечените за мен обекти, но всичките бяха извадени от строя. Обаче не спрях дотам. Скитах се да търся онова, което в тези дни наричаха „случайни мишени“. Подслушвах ефира за сигнали, които можеха да издадат местоположението на скрити бази. Ала сигнали нямаше — нито наши, нито техни. Нямаше „случайни мишени“. От време на време се натъквах на малки селища, чиито обитатели бягаха или се криеха от мен. Не ги закачах. Като обекти те бяха твърде незначителни. Няма смисъл да се използува ядрен заряд, за да се унищожат стотина души. Особено, когато тяхната смърт не би дала никакво тактическо преимущество. Намирах само разрушени градове, в които може би още живееха неголеми, жалостиво сгушени купчинки хора. Намирах взривени поля, огромни кратери, широки по цели мили, издълбани чак до най-долния скален пласт, стелещи се отровни облаци, пространства от някога плодородна земя, сега напълно унищожена; тук-таме срещах групи мъртви или умиращи дървета и нито стръкче трева. Невъзможно е да ви разкажа какво беше, невъзможно е да си представите какво беше.