Клифърд Саймък - Гробищен свят

— Никога не спите — казах аз — и почти никога не ядете. Вятърът не издува одеждите ви. Какво, по дяволите, сте вие?

Той не отговори. Знаех, че няма да отговори. Последното нещо, което видях, преди да заспя, бе преброителят, седнал недалеч от огъня — неподвижна изправена фигура, странно наподобяваща конус, поставен върху основата си.

Събудих се вкочанясал. Огънят бе угаснал и оттатък входа на пещерата се зазоряваше. Бурята бе утихнала и късчето небе, което виждах, бе ясно.

А там, върху скалата, която се простираше пред пещерата, седеше един метален вълк. Бе клекнал на задните си лапи и гледаше право в мен, а от стоманените му челюсти се бе провесило отпуснатото тяло на заек.

Седнах бързо, одеялото се свлече от мен и протегнах ръка, за да намеря някоя цепеница от онези, които използвахме за огъня, макар че нямах представа дали една цепеница можеше да помогне срещу такова чудовище. Обаче, опитвайки се да докопам цепеница, напипах нещо друго. Не гледах къде пипам, защото не смеех да откъсна очи от вълка. Но когато пръстите ми го докоснаха, знаех какво съм открил — дългия четири стъпки метален прът, който Синтия бе изровила изпод купа листа. Стиснах го здраво в ръка, казвайки нещо като благодарствена молитва, и внимателно се изправих на крака, хванал пръта толкова здраво, че ме заболяха пръстите.

Вълкът не направи никакво движение към мен; стоеше си там, с този глупав заек, висящ от челюстите му. Бях забравил, че има опашка, но сега тя започна да удря върху скалната плоча, много лекичко, много бавно, досущ като куче, което върти опашка от радост, че вижда някого.

Огледах се бързо. Преброителят не се виждаше никакъв, но Синтия бе седнала, увита в одеялото си, а очите й се бяха уголемили като чинийки. Тя не забелязваше, че я гледам; не можеше да откъсне поглед от вълка.

Направих крачка встрани, за да заобиколя огъня, и същевременно вдигнах металния прът, готов да замахна. Ако успеех, мислех си аз, да нанеса дори един удар върху отвратителната му глава, когато се хвърляше върху ми, щях да имам поне някакъв шанс.

Но вълкът не се хвърли върху мен. Просто си седеше там и когато направих още една крачка, той се търкулна по гръб и остана така, с четирите си лапи, щръкнали във въздуха, а опашката му забарабани лудо върху скалата, при което звукът от удрянето на метала в камъка отекна в утринната тишина.

— Иска да се сприятели — каза Синтия. — Моли те да не го удряш.

Направих още една крачка.

— Я виж — рече глупавата Синтия, — донесъл ни е заек.

Наведох пръта, държейки го ниско, и сега вълкът се обърна по корем и започна да пълзи към мен.

Стоях и го чаках. Когато се приближи достатъчно близо, той пусна заека в краката ми.

— Вдигни го — каза Синтия.

— Да го вдигна — рекох аз, — а той да ми отхапе ръката.

— Вдигни го. Той донесе заека за теб. Дава ти го.

И така аз се наведох и вдигнах тоя нелепо появил се заек, а в момента, в който сторих това, вълкът скочи, заподскача от радост и се отърка в краката ми с такава сила, че за малко да ме преобърне.

Седяхме край огъня и обирахме последните парченца месо от костите на заека, а вълкът се бе излегнал встрани, с опашка удряше от време на време по каменния под, и ни наблюдаваше.

— Според теб какво ли му е станало на тоя вълк? — попита Синтия.

— Може да се е побъркал. Или да се е опитомил, след като е видял какво сполетя другите. Или пък просто ни дебне и приспива вниманието ни. А когато му се удаде сгоден случай, ще ни довърши и двамата.

Протегнах ръка и придърпах металния прът малко по-наблизо.

— Изобщо не мисля, че е така — каза Синтия. — Знаеш ли какво мисля? Той просто не иска да се върне.

— Да се върне къде?

— Да се върне там, където го държи Гробището където и да е това място. Помисли само. Той и останалите вълци, колкото и много да са, може да са били затворени от години и…

— Едва ли ги държат затворени. По-вероятно просто ги изключват, докато отново им потрябват.

— Тогава може би това е причината. Може би той не иска да се върне, защото знае, че ще го изключат.

Измърморих нещо. Цялата работа беше ужасно глупава. Може би най-добре беше, помислих си аз, да грабна металния прът и да пребия вълка. Единственото, което ме възпря, предполагам, бе подозрението, че човек трябваше доста да се потруди, за да го убие и че в процеса на убиването щях да изляза на второ място.

— Чудя се какво ли стана с преброителя — казах аз.

— Вълкът го подплаши. Няма да се върне.