Филип Дик - Война на реалности

— Неведоми са неговите пътища.

— Изглежда, че това не ви интересува много.

— Интересува ме. Интересува ме много повече, отколкото би могло да се изрази с думи.

— Може би ще дойде и вашият миг.

— Надявам се. — Мийди помълча и после продължи: — Нещата вървят на зле.

— Не. Направо ни пометоха. Май нямаше голяма полза от мене. Критичният момент дойде, а аз не мога да направя нищо.

— Защо?

— Нямам достатъчно сила. Някой е застанал между нашия модел и града. Отрязал ни е от него напълно. И сега изтласква назад реконструираната зона.

— Кой?

— Знаете кой — Бартън махна с ръка към града. — Той е някъде долу. С неговите плъхове, паяци и змии.

Мийди сграбчи въздуха с ръце.

— Ако можех само да го докопам…

— Вече е късно. Твърде дълго сте си затваряли очите.

— Страхувах се, Бартън. Не исках да се върна към старата си форма. — Мийди го гледаше умолително. — И още ме е страх. Знам, че всичко това не е редно, да не мислите че не разбирам? Но не мога да го направя. Не мога да се примиря с връщането назад. Не знам защо. Дори не знам какво съм бил преди това. Бартън, дълбоко в душата си аз се радвам, че не успяхте. Трябва да ме разберете. Щастлив съм, че всичко ще си остане както е било. Божичко, как ми се иска да съм умрял!

Бартън вече не го чуваше. Той беше вперил очи в нещо насред хълма.

В здрача, нагоре към тях бавно се издигаше мътносив облак. Той се люшкаше като огромна, неумолимо настъпваща вълна. Какво беше това? Трудно можеше да се различи в бледата светлина на ранната утрин. Облакът беше вече съвсем наблизо. Кръгът на Скитниците се разкъса, хората започнаха да отстъпват нагоре по хълма. От облака се носеше зловещ тътен, придружен с равномерно бумтене.

Пеперуди.

Огромна, плътна маса от нощни пеперуди летеше панически нагоре по хълма към Скитниците. Хиляди. Тук със сигурност се бяха събрали всички пеперуди от долината. Но от какво бягаха така масово?

И тогава Бартън видя. В същия миг и последните Скитници изоставиха кръга и се разбягаха. Хилда викаше нещо неразбрано, вероятно се опитваше да въдвори ред. Реконструкцията бе напълно забравена. Скитниците се струпаха накуп с побелели от ужас лица. Около тях, в пълно безредие се носеха обхванатите от паника рояци на нощните пеперуди.

Бартън усети, че през лицето му се спуска паяжина. Той размаха с ръка, но паяжината стана още по-гъста и лепкава. Вече се виждаха и самите паяци, пъргаво пълзящи сред храсталаците нагоре по хълма. Като надигащ се сив потоп, като яростен прилив, прииждащ от камък на камък. Все по-близо и по-близо.

Отзад идеха плъховете. Безброй злобно проблясващи червени очички, жълти нокти, мръсносиви козини. Не можеше да види какво е зад тях. Но някъде отзад сигурно бяха змиите. Или може би те идваха по друг път. Сигурно пълзяха отстрани, за да ги затворят в обръч. Най-вероятно бе така.

Една от Скитничките извика и се свлече в несвяст. Някаква дребна и пъргава фигурка скочи от нея и се прехвърли на следващия Скитник. Той се отърси от фигурката и посегна да я настъпи. Голем. В бледата нощна светлина блесна, в ръката на миниатюрния голем нещо проблясна.

Той бе въоръжил големите си.

Играта вече се играеше по нови, сурови правила. Бартън и групата Скитници се отдръпнаха от ръба на склона. Големите се бяха появили някъде отстрани, при това се бяха промъкнали в редовете им съвсем незабележимо. Пеперудите се интересуваха единствено от паяците, дори не бяха забелязали дребните, пъргави фигурки от жива глина.

Глутница разярени големи бе обкръжила Хилда. Тя се бранеше диво, едни настъпваше, други разкъсваше с ръце или ги запращаше настрани.

Бартън й се притече на помощ, замахна с желязната щанга и смачка наведнъж десетина нападатели. Останалите се разбягаха. Хилда се залюля, цялата разтреперана и той я подхвана. От ръцете и краката й стърчаха игли, миниатюрни копия, които големите бяха оставили след себе си.

— Обкръжават ни — изпъшка Бартън. — Нямаме никакъв шанс.

— Но какво да правим? Да се скрием в мазето на къщата?

Бартън хвърли бърз поглед наоколо. Вълна от паяци прехвърляше ръба на склона. След няколко минути и плъховете щяха да са тук. Нещо изхрущя под краката му. Той подскочи. Една змия бавно пълзеше към Хилда. Бартън едва сподави отвращението си, дръпна Хилда за ръката и забърза към къщата. Навсякъде около тях Скитниците се сражаваха с настъпващите жълтозъби сенки и с дребните глинени воини с техните миниатюрни блестящи саби. Паяците не бяха чак толкова страшни, задачата им се бе изчерпала с разгонване на пеперудите. Но змиите…