Филип Дик - Война на реалности

Бартън стана и се приближи към доктор Мийди.

— Вие сте знаели от самото начало. Затова сте ги събирали тук.

Мийди кимна.

— Събрах всички, които успях да открия. Пропуснал съм само Кристофър.

— Защо го направихте?

На лицето на доктора се изписа мъка.

— Този град им беше чужд. Освен това…

— Освен това какво?

— Освен това, правото е на тяхна страна. Виждах ги да се скитат безцелно из Милгейт. Срещаха се навсякъде. Хора без значение. Хора, които се мислят за лунатици. Аз ги събрах на това място.

— Но сте спрели дотук.

Мийди сви гневно юмруци.

— Трябваше да действам по-рано. Трябваше да се хвърля с всички сили срещу това момче. Тежко му, Бартън. Ще го накарам да се мъчи, зная начини за които той дори не е подозирал.

Бартън се върна при масата с чертежите. Към него се приближи Хилда, водачката на Скитниците и го заговори с глас, в който се долавяше тревога.

— Тези карти сме ги създавали с години. Сигурен ли сте във вашите промени? Абсолютно сигурен?

— Сигурен съм.

— Трябва да ме разберете. Нашите спомени са замъглени, объркани. Не са така ясни като вашите. В най-добрия случай, можем да си припомним някакви смътни очертания.

— Щастливец сте, че сте се измъкнал навреме — обади се една млада жена, която разглеждаше Бартън внимателно.

— Видяхме парка — добави сивокос мъж с тежки очила. — Едва ли който и да било от нас е способен на подобно нещо.

Един от Скитниците почука замислено с цигара.

— Никой от нас няма такива ясни спомени. Само вие, Бартън. Само вие.

В стаята се усещаше напрежение. Всички Скитници бяха преустановили работа. Постепенно се събраха в плътен кръг около Бартън. Мъже и жени с напрегнати лица. Лица, в които се четеше едновременно надежда и тревога.

Едната стена на стаята беше затрупана с папки. Купища карти, доклади, стотици страници със сведения и записки. Пишещи машини, моливи, писалки, графики, обстойни изследвания, тетрадки, тефтери, подвързани и неподвързани. По стените висяха рисунки и фотографии. Рафтове с макетни материали. Триизмерен модел на града. Бои, четки, оцветители, лепила, чертожни принадлежности. Ролетка, метър, клещи, тел.

Очевидно работата тук кипеше отдавна. Доста бе свършено, като се има предвид, че групата на Скитниците не бе никак голяма. Но по лицата им се четеше твърда решимост. В тази работа те бяха заложили всичко. Не бяха склонни на компромиси.

— Искам да ви попитам нещо — заговори отново Хилда. Тя не забелязваше изгарящата между пръстите й цигара. — Казахте, че сте напуснали Милгейт през 1935-та. Като дете, нали така?

— Точно така — кимна Бартън.

— И не сте се връщали в града?

— Да.

В стаята се разнесе ропот. Бартън почувства безпокойство. Той стисна по-здраво желязната щанга и зачака.

— Знаете ли, — продължи Хилда като подбираше внимателно думите си — че през шосето, на около две мили извън града е спусната бариера?

— Зная — рече Бартън.

Всички очи бяха вперени в него. Хилда продължи бавно:

— Тогава как успяхте да влезете в долината? Бариерата не пропуска никого — нито да влезе, нито да излезе.

— Това е така — съгласи се Бартън.

— Трябва да ви е помогнал някой да влезете — тя рязко угаси цигарата. — Някой притежаващ свръхсила. Кой е той ?

— Не зная.

— Да го изхвърлим — предложи един от Скитниците и се изправи на крака. — Или още по-добре…

— Почакайте! — Хилда вдигна повелително ръка. — Бартън, работили сме много години за да създадем всичко това. Не можем да рискуваме. Възможно е да сте изпратен за да ни помогнете, но може и да не е така. Само едно нещо знаем със сигурност. Вие не сте сам. Някой ви е помогнал, съдействал. И вие все още сте под негов контрол.

— Да — съгласи се уморено Бартън. — Някой ми е помогнал. Довел ме е дотук, през бариерата. И вероятно продължава да насочва стъпките ми. Но не знам нищо повече освен това.

— Трябва да го убием — предложи една от жена с кестенява коса. — Така поне ще бъдем сигурни. Щом не може да ни каже чий агент е…

— Глупости! — прекъсна я пълен мъж на средна възраст. — Нали той върна парка? И той поправи картите?

— Поправи? — Хилда му хвърли надменен поглед. — Промени, по-скоро. Откъде знаете, че ги е поправил?

Бартън облиза изсъхналите си устни.

— Вижте — започна той. — Какво мога да ви кажа? Ако не знам кой ме е довел тук, разбира се, че няма да мога да ви кажа.

Доктор Мийди застана между Хилда и Бартън.

— Млъкнете и ме слушайте! — изграчи той. — И двамата. — Гласът му беше суров, нетърпящ възражение. — Бартън не може да каже нищо. Може и да е провокатор, изпратен да подкопава работата ви. Възможно е наистина. Може да е нечие създание, свръхголем. Кой би могъл да докаже това в този момент. По-късно, когато започне реконструкцията. Ако всичко е наред и промените му отговарят на действителността ще знаете. Но не сега.