Филип Дик: Война на реалности

Подхлъзна се отново. Падна и се затъркаля надолу по склона. Опита се да се изправи, целият покрит с паяци, които го жилеха на безброй места. Бореше се с тях, късаше обвиващата го паяжина. С мъка застана на колене.

Слепешката затърси желязната щанга. Не можа да я стигне. Нима я бе загубил? Пръстите му докоснаха нещо меко. Канап. Кълбо от канап. Той отчаяно зарови ръка в него. Желязната щанга бе изчезнала. Това бе последният удар. Символът на неговото окончателно поражение. Той разтвори пръсти и изпусна кълбото.

Един голем се покатери на рамото му. Пред очите му зловещо проблясна игла. Насочена към него, готова да се забие дълбоко в мозъка му. Ръцете му сякаш бяха оковани в гъстата лепкава паяжина. Бартън безпомощно затвори очи. Беше се провалил. Битката бе загубена. Той зачака покорно пробождането…

— Бартън — изпищя големът.

Бартън отвори очи. С пъргави движения големът разсичаше паяжината пред лицето му. Той ловко промуши няколко паяка, прогони останалите, след това се покатери отново на рамото му и застана точно под ухото.

— Дявол да те вземе! — занарежда големът с тънък гласец. — Нали ти казах да не говориш с никого. Сега не му е времето. Противникът е твърде силен.

Бартън премигна неразбиращо. Отвори и затвори уста безсмислено.

— Кой…?

— Тихо. Имаме само няколко секунди. Твоята реконструкция се оказа преждевременна. Можеше да провалиш всичко. — Големът се извърна и промуши един сив плъх, който се опитваше да впие острите си зъби в артерията, зад ухото на Бартън. Трупът на гризача се свлече настрани, все още топъл, с конвулсивно потрепващи крачета. — А сега ставай!

Бартън се изправи с мъка.

— Но аз не…

— Побързай ! Ариман е на свобода, вече не важат правилата на старата игра. Оттук нататък няма да има никакви задръжки. На времето той се подложи на Промяната по собствено желание, но сега с това е свършено.

За своя изненада Бартън усети, че разпознава гласа. Макар и не така тънък и писклив, той го бе чувал и преди.

— Мери ! — беше поразен. — Но как, за Бога…

Тя го бодна с върха на иглата-сабя.

— Бартън, само ти ще се справиш с това, което трябва да бъде сторено. Тепърва ти предстои работа.

— Тепърва ли?

— Той се опитва да се скрие във фургона. Затворил е пътя на своята истинска същност. Но тя ТРЯБВА да се върне! Това е единствения път към спасението. Защото само той разполага с необходимата сила.

— Не — тихо отвърна Бартън. — Не Мийди. Не и той.

Сабята на голема се насочи към окото му.

— Баща ми трябва да бъде освободен. Само ти можеш да го направиш.

— Не доктор Мийди — продължаваше да повтаря Бартън. — Не мога… — той поклати трескаво глава. — МИЙДИ! С неговите пури, клечки за зъби и старомодни костюми. Ето къде се е криел Той!

— Само от теб зависи. Ти си виждал неговата истинска форма — последните й думи го прерязаха като с нож. — Затова те доведох тук. Не за разни градски реконструкции!

По крака му запълзя змия. Големът подскочи и се затича след нея. Бартън се залюля. По него висяха разпокъсани паяжини. Отнякъде изскочи цял рояк пчели. Денят започваше. Прииждаха още и още пчели и се нахвърляха върху големите и плъховете.

Бартън заслиза надолу по хълма, като често се препъваше и подхлъзваше. Движеше се като в мъгла. Огледа се с празен поглед. Доктор Мийди най-сетне бе подкарал фургона, който едвам се виждаше изпод гъмжилото плъхове, паяци и големи, които го бяха облепили като гърчещо се покривало. Фургонът пълзеше едва-едва по пътя. Почти слепешката, Мийди навлезе в завоя, едно от колелата за миг увисна над пропастта, фургонът се залюля, но успя да продължи надолу по пътя.

Зад и над тях продължаваше да расте огромната фигура на Ариман, която почти закриваше хоризонта. Хиляди пипала се стрелкаха във всички посоки, сграбчваха каквото срещнат, за да го натъпчат в желираната паст. Вонята беше направо непоносима, Бартън почувства, че му се повдига и се отдръпна погнусен.

Излезе на пътя. Фургонът набираше скорост. На един от завоите се поднесе, изскочи на банкета и помете крехката мантинела. Плъхове и големи се разхвърчаха във всички посоки. Фургонът се разтърси от удара, но продължи.

Бартън се наведе и вдигна един по-голям камък. Нямаше друг начин да се премине през бариерата от гърчещи се гадини. Само след миг колата щеше да го подмине. Фургонът зави и се насочи право към него. Бартън приклекна, събра сили и запрати тежкия камък.

Камъкът свърши работа. Той се стовари с трясък върху капака на двигателя, плъзна се и разби отляво предното стъкло. Бликна фонтан от дребни стъклени парчета. Колата сви рязко, поднесе се и закова с раздиращо скърцане само на метър от основата на склона. От разбития двигател шурнаха вода и бензин. През огромната дупка в предното стъкло в кабината нахлуха плъхове и паяци.