Майкл Муркок - Господарят на паяците

Почувствах и загуба сякаш нещо силно и важно беше махнато от тялото ми. Бях изгубил приятел.

После неочаквано от палатката се чу глас.

Шокиран, разпознах гласа на Кейн, макар че сега в него прозвуча различна нотка.

Значи се бяхме провалили. Може би не беше отишъл никъде. Може би беше сбъркал изчисленията. Полуоблекчен, силно развълнуван, нахълтах в палатката и отново бях шокиран.

Човекът, който стоеше там, беше почти гол. Беше Кейн, но не онзи Кейн, с когото си бяхме стиснали ръце преди минута.

Гледах изненадан това видение. Беше в кожени доспехи, украсени със странни, блестящи скъпоценни камъни, каквито не бях виждал. Върху широките му мускулести рамене имаше леко наметало с чуден син цвят. На лявото му бедро висеше дълъг меч с облечена в кожа дръжка закачен на широка кожена каишка без ножница. На краката си имаше тежки сандали, завързани с връзки до коленете. Косата му, сега забелязах, също беше по-дълга. Върху тялото му личаха белези — някои стари, други нови. Усмихна ми се някак си особено, сякаш поздравяваше стар познат, с когото не се е виждал отдавна.

Познах облеклото на Кейн от по-ранното му описание. Беше облекло на пакан — марсиански рицар!

— Кейн! — възкликнах изненадан аз. — Какво се е случило? Само преди няколко секунди ти беше… — Млъкнах, неспособен да говоря. Можех само да гледам.

Той пристъпи напред и ме хвана за рамото със силната си ръка.

— Почакай — строго каза той — и ще ти обясня. Но можем ли преди това да се върнем в къщата ти в Лондон? Може би отново ще ти трябва магнетофон!

Върнахме се с енергийния фургон в Белгрейвия. До мен седеше този странен боец с дълъг меч и чуждестранни, украсени със скъпоценни камъни доспехи.

За щастие никой не ни видя, когато влязохме в къщата ми. Той се движеше леко, бронзовите му мускули трептяха — грациозен супермен, герой от легендите.

Моят иконом не нощува вкъщи, затова сам приготвих храна за себе си, а на него — силно черно кафе, което той прие с голямо удоволствие.

Включих магнетофона и Кейн започна да разказва. По-долу излагам историята такава, каквато ми я разказа той, редактирана само под формата на въпроси и отговори, и със спестена по някоя и друга секретна научна информация. Така че всичко е написано така, както го чух от него.

Лондон

Април 1969

След като влязох в предавателя, ме обзе страх. За първи път си дадох ясна сметка какво мога да изгубя.

Но беше много късно. Ти беше свършил твоя дял от работата. Започнах да изпитвам познатите усещания с машината. Нямаше никаква разлика, освен че този път не знаех къде отивам. Ако си спомняш, първия път смятах, че отивам до „приемника“ в другата част на лабораторията. Вместо това бях транспортиран на моя Марс. Сега накъде пътувах? Молех се отново да е Марс!

Пред очите ми се появиха странни цветове. Отново изпаднах в състояние на безтегловност. После усетих, че съм в близост с… всичко. След него дойде чувството за безтелесност и в същото време — че се нося с невероятна скорост през тъмнина. Не можех нищо да различа.

Събудих се в относителна тъмнина. Лежах по корем върху твърда камениста повърхност. Бях малко натъртен, но не изпитвах болка. Обърнах се по гръб.

Отново бях на Марс!

Разбрах го в момента, в който видях двете луни — Урнуу и Гархуу на марсиански, Фобос и Деймос 2 2 Естествени спътници на планетата Марс. — Б.прев. на английски. Те осветяваха пустинен пейзаж от каменисти планински върхове и рядка растителност. На запад нещо блестеше, нещо, което наподобяваше огромна спокойна водна повърхност.

Все още бях с облеклото, с което бях влязъл в предавателя. Той предава във вълнова форма всичко, което се намира вътре в машината. Имах дори дребни пари в джобовете и ръчния си часовник на ръката.

Но нещо не беше както трябва.

Внимателно се изправих. Все още бях малко замаян, но вече ме обземаше подозрение, че нещо не е наред.

При първото ми двупосочно пътуване бях пристигнал точно извън град Варнал в южната част на Марс. Напуснах Варнал, когато моите „загрижени“ учени-братя ме върнаха на Земята.

Но сега тази пустинна местност беше съвсем различна от онова, което бях видял на моя Марс!

И все пак беше Марс — доказваха го двете луни. В същото време не приличаше на онзи Марс, който познавах — Марс, който е съществувал по времето, когато на Земята е имало динозаври и човекът още не е господствал на родната ми планета.