Джек Макдевитт - Загадката на Марголия

— За колко точно говорим? — попита тя.

Дадох й скромна оценка, основана на печалбите ни от няколкото трофея от „Откривател“. Беше впечатлена.

— Стига ни да преживяваме — добавих.

— Предполагам. Е, добре, Чейс, не мога да откажа. Но все още не разбирам защо марголианците ще се прехвърлят на свят, който ще замръзне. Но пък какво можем да изгубим?

Уинди се появи след няколко минути и Шара й каза, че идва с нас. Уинди направо пребледня и заяви:

— Имах по-добро мнение за теб.

И така, в един прохладен ден на късното лято в година 1430 от основаването на Асоциираните щати на Римуей Алекс, Шара и аз хванахме совалката към Скайдек и после се качихме на един VHY-111 — „Дух“. След час отново пътувахме към Марголия.

Закарай каруцата си до звезда.

Ралф Уолдо Емерсън „Общество и самота“, 1870 година по земния календар

„Дух“ беше два пъти по-голям от „Бел-Мари“ и можеше да поеме единайсет пътници. Животоподдържащата, секция се състоеше от мостик, дванайсет каюти (една за пилота), две бани, складово помещение, оперативен център, фитнес център с размерите на голям дрешник и обща зала. Последната се оказа доста по-просторна от тази, с която ние с Алекс бяхме свикнали. Но като се изключи това, „Бел-Мари“ определено беше по-приятна за обитаване. „Дух“ беше просто превозно средство за транспортиране на хора. Нямаше удобства.

Останалата част от кораба, отсекът за совалката, главното хранилище и машинното отделение — всички в долната част — обикновено оставаха във вакуум, за да се пестят ресурси. Имаше и зона за достъп до системите под мостика.

— Контролните съоръжения са там — обясних на Шара. — Както и черните кутии на изкуствения интелект.

Проверих системите и ги настроих за скок девет часа след тръгването. После се върнах в оперативния център, където Шара седеше пред един от екраните.

— Хубаво, че идваш — каза тя. — Тъкмо щях да те търся.

— Искаш да поговорим за целта ни?

— Да.

Показа ми една звезда и друг, по-малък източник на светлина.

— Тинициум две хиляди сто и шестнайсет — посочи. — И Марголия.

— Така.

— Да върнем Тинициум девет хиляди години назад.

Координатите пробягаха през долния десен ъгъл, забавиха се и спряха. Звездата се премести през залата.

— След събитието тя е изминала малко повече от половин светлинна година. Била е тук при сблъсъка. От силата на нахлуването знаем, че нашественикът се е спуснал под малък ъгъл спрямо равнината на планетите. Освен това знаем, че досега ще е изминал приблизително същото разстояние като Тинициум. Около половин светлинна година.

— Ясно.

— Имай предвид, че това е оценка. Но би трябвало да е сравнително точна. Не знаем обаче в коя посока е потеглил.

— Добре, значи можем да очертаем окръжност с радиус от половин светлинна година около точката на сблъсъка…

— И нашественикът ще е някъде по обиколката.

Тя очерта окръжността.

— Това е зоната ни на търсене. Целта може да е от другата страна или отсам, може би малко под или над разглежданата равнина. Но е там.

— Изглежда доста обширно — каза Алекс. Не го бях видяла да влиза.

— Така е — призна Шара. — Но търсенето все пак е възможно.

— Колко бързо се движи джуджето?

— Със същата скорост като Тинициум. Приблизително двайсет километра в секунда.

— А възможно ли е да е все още близо до системата, да пътува с нея?

— „Близо“ е относително понятие. Минало е през системата, така че сигурно има известно отклонение.

— Добре, откъде започваме?

— Ще се отправим към точката на сблъсъка. След това ще разположим телескопите си от двете й страни. На разстояние от… — Тя се поколеба, пресмяташе. — Да кажем, пет астрономически единици. Нека са на десет астрономически единици разстояние.

Следващите няколко часа четох за кафявите джуджета. Шара беше права — имаше много такива. Според Службата за проучвания бяха стотици в непосредствена близост до слънцето на Римуей. Това не ме караше да се чувствам комфортно. Но пък ставаше въпрос за близост, която включваше огромно пространство. Модерните технологии правят пътуването почти мигновено и ни карат да забравим колко огромни са разстоянията в действителност. Май вече споменах това някъде.

Кафявите джуджета не са достатъчно големи, за да горят водород, затова и не се запалват като пълноценните звезди. Но все пак излъчват доста топлина, повече или по-малко заради приливния ефект. През инфрачервен телескоп се виждат като бледо сияние.