Элан Мэстай - Всички наши грешни дни

Писането на Вонегът е различно там, откъдето идвам. Тук, въпреки неговото остроумие и прозрение, човек добива впечатлението, че според него един романист не би могъл да има реално въздействие върху света. Бил е принуден да пише, но с малко вяра, че писането може да промени нещо.

Тъй като „Котешка люлка“ бе повлияла толкова дълбоко на Лайънъл Гьотрайдер, в моя свят Вонегът се смяташе за един от най-значителните философи от края на XX век. Това вероятно е страхотно лично за Вонегът, но не толкова за романите му, които ставаха все по-проповеднически.

Няма да ви резюмирам „Котешка люлка“. Тя е кратка и много по-добре написана от тази книга, тъй че просто я прочетете. И е отегчителна, нагла и мъдра, които са трите ми любими качества у хора и изкуство.

Между другото — Отегчен, Нагъл и Мъдър са трите знакови реакции, които не можах да си спомня от Шестнайсетте свидетели на активирането.

„Котешка люлка“ е за много неща, но една главна сюжетна линия включва изобретяването на „лед-9“, вещество, което замразява всичко, което докосне, излиза извън контрола на създателя си и унищожава целия живот на планетата.

Лайънъл Гьотрайдер прочете „Котешка люлка“ и осъзна нещо съдбоносно, което нарече Злополуката: когато изобретиш нова технология, изобретяваш и злополуката с тази технология.

Когато изобретиш автомобила, изобретяваш и автомобилната злополука. Когато изобретиш самолета, изобретяваш и разбиването на самолета. Когато изобретиш ядреното деление, изобретяваш и ядреното разпадане. Когато изобретиш лед-9, изобретяваш и непреднамереното замръзване на планетата в буца лед.

Когато Лайънъл Гьотрайдер изобрети Двигателя Гьотрайдер, знаеше, че не може да го включи, докато не открие злополуката с него — и как да я предотврати.

Любимият ми експонат в Музея „Гьотрайдер“ е симулацията на това, което е могло да се случи, ако Двигателят по някакъв начин се бе оказал неизправен, когато Гьотрайдер за първи път го включи. В най-лошия сценарий безпрецедентните количества енергия, извлечени от Двигателя, надделяват над абсорбиращото му ядро, предизвиквайки експлозия, която разтапя Сан Франциско на тлеещ кратер, отравя Тихия океан с радиация тау, корозира 16 000 квадратни километра орна земя на къкреща каша и прави една впечатляващо широка ивица от Северна Америка необитаема за десетилетия. Родители понякога се оплакваха на музейните уредници, че кошмарното изображение на симулацията е твърде автентично за деца, а и след като експериментът очевидно не се е провалил, защо да се отвлича вниманието от величествения принос на Гьотрайдер за човешката цивилизация с гротескна спекулация за въображаеми глобални бедствия? Симулацията в крайна сметка беше преместена в един страничен ъгъл на музея, където поколения тийнейджъри от горния курс се свиваха в тъмното и гледаха как светът се разпада в протяжен цикъл.

Не съм гений като Лайънъл Гьотрайдер, Кърт Вонегът или баща ми. Но също имам теория: злополуката се прилага не само към технологията, прилага се и към хората. Всяко лице, с което се запознаеш, запознава злополуката на това лице с теб. Какво може да тръгне добре и какво може да се обърка. Няма интимност без следствие.

Което ме връща към Пенелопе Вешлер и злополуката с нас. Всички нас.

Пенелопе Вешлер трябваше да бъде астронавт. В оценъчните матрици в ранна възраст тя показа необходимата духовна пригодност, физическа способност и непоклатима амбиция. Още като дете, Пенелопе разбра, че това е правилният път за нея, и не искаше нищо друго. Тренираше непрекъснато, в училище и извън училище. Не да ходи по Луната. Всеки можеше да ходи по Луната. Всеки можеше да отиде на едномесечен орбитален круиз. Пенелопе щеше да прехвърли следващата граница — проучване в дълбокия космос.

Не беше просто ученето, тренирането, постоянните тестове. Имаше и социален аспект. Или всъщност антисоциален. За дългосрочни операции в космоса наемащите агенции искаха човек да отрасне с родители и братя и сестри, за да има модели на съпричастие, които да прилага спрямо колеги астронавти на мисии, които траят години, понякога десетилетия. Искат да си способен да се грижиш за други хора. Но не искат да ти липсва някой у дома твърде много, за да не получиш срив шест месеца след старта на шестгодишна мисия. Беше подвижна психологическа скала: самоуверени самотници, чиито родители никога не са се развеждали, са добри, социопати с хищни очи — не толкова.