Элан Мэстай - Всички наши грешни дни

Всички хрононавти имаха дубльори — колега за непредвидена ситуация е официалният термин — които се обучаваха редом с тях, учеха всичко, което учеха те, готови да заемат мястото им в историческата мисия при малко вероятния вариант някой от тях случайно да излезе от строя. Когато баща ми ме назначи за двойник на Пенелопе Вешлер, го представи като знак на доверие, разрешавайки да се обучавам редом с най-добрия му хрононавт.

Това очевидно беше глупост. Направиха ме двойник на Пенелопе по две причини. Първо, снизходителната страна на баща ми се надяваше, че ако работя заедно с толкова впечатляваща фигура като нея, малко от нейната съсредоточеност и устременост би могла да се предаде на мен. Второ, прагматичната страна на баща ми осъзнаваше, че от всички хрононавти Пенелопе беше най-малко вероятно да се нуждае от двойник. Тя беше най-поучителният, а и най-безопасният избор.

На дребнаво, тъжно, хлапашко ниво все още получавам тръпчица удоволствие от това колко погрешно, при целия си свръхвисок интелект, баща ми разбра Пенелопе.

Но не и мен. Мен ме беше нанизал съвсем точно.

Така на ужасно ограничените ми способности бе дадена ключова — макар и явно случайна — роля в най-желания научен експеримент на планетата.

Бихте могли да го възприемете като предано зачитане на предсмъртната воля на майка ми от страна на баща ми. Предпочитам да мисля, че тя трябваше да умре, за да обърне той внимание на нещо, което е казала.

Смъртта е хлъзгава. Умовете ни не могат да се закрепят на нея. С времето се научаваш да се пригодиш към празнотата в живота си, която отваря тази загуба. Като черна дупка, знаеш, че я има, защото е петното, от което не излиза никаква светлина. И я има онази жилава умора, физическата дан на скръбта която просто не можеш да отспиш. Ако бях мислил ясно, изобщо нямаше да приема работата при баща ми.

Майка ми ме побъркваше често, но идеята, че никога няма да се върне, ми е непонятна. Тя ме роди. Половината от мен е направена от нея. Беше оформяла съзнанието ми, преди да съм самоосъзнаваща се цялост. Каквито и да бяха недостатъците й, беше топло място, колкото и студен да беше денят. Но никога няма да се върне.

Когато си млад, мислиш за родителите си с най-простите определения. Докато растеш, добавяш още определения и забелязваш, че някои от тях взаимно си противоречат. Той е висок. Той е висок и силен. Той е висок и силен и умен. Той е висок и силен и умен, но зает. Той е висок и силен и умен, но зает и надменен и склонен да морализира. Тя е безопасна. Тя е безопасна и добра. Тя е безопасна и добра и грижовна. Тя е безопасна и добра и грижовна, но тъжна. Тя е безопасна и добра и грижовна, но самотна и крехка. Зрелостта колонизира младежкия ти ум като ултравиолетова снимка на огромна космическа мъглявина, която при по-внимателно вглеждане се оказва автопортрет на поантилист.

В свят на пренебрежимо малко престъпления полицейските служби бяха съчетани със секретарски служби — ченгетата на федерално ниво представляваха овластени оперативни служители по безопасност и застраховане, които преценяваха щетите, определяха вината и постановяваха обезщетения. В рамките на няколко часа след злополуката, която уби майка ми, обстоятелствата бяха анализирани, полагащите се суми преведени, диагностична кръпка предадена на всички свързани навигационни системи, извинително писмо издадено от отговорните компании и монтажният робот, конструирал дефектната кодова кутия изключен и разтопен на скрап за повторна употреба.

Баща ми уреди погребението, приключи няколкото юридически проблема и за седмица се върна на работа. В края на краищата, имаше да гони крайния си срок — траурът прави дните да изглеждат и по-дълги, и по-къси, но 11 юли 2016 г. беше фиксиран на календара и нищо, нито дори смъртта на жена му, нямаше да го спре да направи история. И ако някаква частица от мен бе помислила дори за миг, че и той също може да не е мислил ясно, то тя бе малко, мълчаливо малцинство, твърде потиснато, за да надигна глас.

Споменах, че има две причини да бъда назначен за дубльор на Пенелопе: снизходителността и прагматизма на баща ми. Плюс обещанието на смъртното ложе, с което, предполагам, причините стават три.

Но има и четвърта причина: двамата с Пенелопе бяхме генетично съвместими за дефузионната сфера. Тя представлява машина, която изпълва тялото ти с молекулярно нематериално поле, като ти позволява физически да се движиш през обекти и обратно. Тъй че ако се изстреляш назад във времето и случайно кацнеш в средата на някакъв обект, голям или малък, той ще премине безвредно през тялото ти или ти през него. Хрононавтите остават нематериални през цялото време, докато са в миналото. Не могат да докоснат нищо и нищо не може да ги докосне.