Элан Мэстай - Всички наши грешни дни

— Той е изгубен, любов моя, тъй че трябва да му помогнеш да се намери — повтаряше и повтаряше.

И плачех и казвах: да, права е, изгубен съм, но не мисля, че мога да бъда намерен. Знаех, че казвайки това разхлипан и пиян, вместо да свия рамене със самоирония или саркастично пренебрежение, ще предизвикам отзвук в жената, на която говоря, защото три от тях бяха приключили с мен по една и съща причина. Беше им писнало от глупостите ми и бяха разбрали, че няма да стигна доникъде в живота си. Само приятелката ми от училище ме познаваше достатъчно добре, за да изключи романтичната връзка, преди изобщо да е започнала, несъмнено съзнавайки, че накрая ще приключи с мен, защото ще й писне от глупостите ми и ще разбере, че няма да стигна доникъде в живота си.

Тъй че плачех, а те ме прегръщаха и се поглеждахме и ги целувах.

— Не знам дали това е добра идея — казваха.

— Това е единствената идея, която имам — казвах.

Те също ме целуваха. Смъквахме дрехите си. Живял бях в свят на безгранично удивление и технологични чудеса, но никое от тях не струва за мен и пет пари в сравнение с онези четири нощи.

Едва Ли изпитваха същото към мен. Може би просто будех съжаление, а съжалението е странен афродизиак. Определено прецака нещата с приятелката ми от училище. Тя настоя, че не съжалява, но че явно съм в затруднение и е грешка точно сега да обсъждаме дали е правилно, но се надява, че с времето нещата между нас ще се върнат към нормалното. А аз казах, че се надявам на същото, но после се видяхме само един последен път, обкръжени от другите ни приятели, които се стараеха да се държат лековато и весело около мен. Не знаеха как трябва да се държат с човек, чиято майка е умряла, и се държаха, все едно че не се е случило, макар че всички бяха на погребението. Само приятелката ми, по-кротка от обикновено, тъжно се усмихваше на тъпите ми шеги, сякаш смяташе, че точно това ми трябва, за да се чувствам по-добре, тъжните й усмивки на тъпите ми шеги.

Това, че можехме да прекараме ваканцията си на Луната, да се телепортираме до мола, да наблюдаваме как ембрионът се зачева в матката на някоя знаменитост, да регенерираме органи от плазмена супа или което и да е от неизброимите неща, които ви звучат като научна фантастика, но за мен бяха реални, не означаваше, че всичко ни е наред. Все още бяхме просто хора. Объркани, мърляви хора, които не знаят как да се държат, когато животът на един от тях е опропастен. Тъй че приятелите ми пускаха шеги и се смущаваха от присъствието ми, а аз поспах и все едно дали беше редно или не, помогна за час-два. И никога няма да науча дали с приятелката ми от училище щяхме да измислим как отново да сме приятели, или дали щях да се събера с някоя от бившите. Никога няма да науча дали онези неща с тъгата и желанието щяха да се превърнат в години на щастие и изобилие.

Училищната ми приятелка се казваше Дейша Клайн и беше забавна и умна и закачлива и мила. Бившите ми интимни приятелки бяха Хестър Лий, Меган Страунд и Табита Рийс и също бяха забавни и умни, и закачливи, и мили. И е все едно дали споменавам имената им, защото никоя от тях вече не съществува.

Интерпретацията на баща ми на Той е изгубен, любов моя, тъй че трябва да му помогнеш да се намери беше да ми предложи работа.

Седяхме в кабинета му, с лимоновото дръвче, което спаси живота му, зад прозореца, тлъстите плодове натежали на клоните, зрели за лимонови сладки, които никога вече нямаше да се правят за рожден ден, който той да забравя, а аз да пренебрегвам. Баща ми беше изнасял безброй лекции за бъдещето, но тази беше единствената, която, доколкото помня, имаше нещо общо с мен. Същината беше, че неговият баща му дал свободата да намери собствения си път в света и той искал да направи същото за мен. Макар да изглеждало, че се шляя безцелно през обезсърчаваща поредица от безсмислени начинания, баща ми се надявал, че рано или късно от мъглата на произволност и капризи ще се появи като по магия някоя истинска посока. Но след трийсет и една години преценил, че е време да преосмисли решението си. В края на краищата, дядо ми беше фармацевт, а не визионер изобретател, тъй че изглеждало разумно аз, като рожба на такова величие, да се нуждая от по-строго бащинство.

Накратко: той е гений, аз не съм, аз съм разочарование, той не е. Нямаше нужда да му казвам, че е гений, и не го направих. Нямаше нужда да ми казва, че съм разочарование, но той го направи.

Интересното е, че никой от двама ни нито за миг не помисли, че майка ми може да не е говорила за мен. Той е изгубен, любов моя, тъй че трябва да му помогнеш да се намери, беше казала тя. Двамата приехме, че аз съм изгубеният той, а баща ми е любов моя. Въпреки че аз бях до леглото й, държах ръката й в онези последни няколко часа, усещайки тънката кожа под пръстите си, докато се мъчех да пренебрегна това, че всичко под гръдния й кош го няма, мрачен магически трик. Но идеята, че може той да е изгубеният, изобщо не си струваше да се обмисля, още по-малко пък аз да съм този, който да помогне.