Элан Мэстай - Всички наши грешни дни

Всичко това трябва да се случи в следващите двайсет и една секунди.

Което означава, че имам двайсет секунди да спася света.

Двайсет. Първата енергийна струя изригва от абсорбционните намотки на Двигателя. Шестнайсетте свидетели реагират с шок, радост, изумление. Том не знае, че и ние двамата сме в ума му, но тъй като вниманието му е отвлечено от Двигателя, имам удобна възможност да изтръгна контрола. Но преди да успея да се наложа, Виктор напада, издърпва ме в напластените стени от спомени. Изглеждат здрави, но са лепкави и податливи като мембрана и пропадаме в една от тях — портал от плаващ пясък към друго време.

Деветнайсет. Изригва втората енергийна струя. Точно тази разбива полето на невидимост на Том, но той е твърде замаян от искрящите спирали, за да осъзнае, че камуфлажът му е изчезнал. Аз съм в спалнята на Робин Суелтър. Тя изпищява, когато брат й ме удря с юмрук в лицето. Но това е сънна логика, мазна и нестабилна, тъй че юмрукът на Виктор е това, което ме просва в друг спомен.

Осемнайсет. Лайънъл стъписан вижда Том, появил се отникъде в лабораторията му. Падам в стол в конферентната зала в архитектския офис на Джон. Виктор се хвърля над епоксидната яворова маса към мен, младшите колеги зяпват онемели. Всичко е лепкаво и еластично, свят на разтапящ се восък.

Седемнайсет. Том замръзва, когато осъзнава, че Лайънъл може да го види. Но това не е просто начална паника. Тук има бъркотия, многобройни съзнания, които се боричкат за когнитивен контрол. Мислите на Том са накъсано ехо от борещи се императиви, които той бърка със страх. Аз съм на предната морава на жилищната ни единица, майка ми чете романа си на тревата, баща ми работи на бюрото си, лимоновото дръвче пази прозореца на кабинета му. Виктор пилотира въздушна кола, отклонява се от ятото, но не се прицелва към майка ми — цели се в мен. Когато се опитвам да го избегна, Джон ме сграбчва здраво. Мислех, че е безопасно изолиран от стените, но след като разбра, че затворът му е лепкав и хлабав, той се измъкна. Изтръгвам се тъкмо навреме и сблъсъкът отхвърля двамата настрани.

Шестнайсет. Успявам да овладея Том само колкото да го накарам да включи отново полето на невидимост, и той изчезва от погледа на Лайънъл. Джон и Виктор ме притеглят в друг спомен. Има нещо познато около Виктор, което не мога съвсем да наместя. Мислех, че Джон е моята по-лоша версия, но ако аз просто съм негова по-добра версия, която изобщо не е осъзнала, че може да има съперник, шепнещ в другото му ухо, достатъчно хитър, за да остане скрит досега?

Петнайсет. Лайънъл пита обърканите наблюдатели дали някой е видял каквото той видя. Джон и Виктор изникват пред мен в малката уличка в Хонконг, където ме обраха. Не искат просто да овладеят Том. Искат да ме заличат. Не съм борец. Аз съм бегач. Така че побягвам.

Четиринайсет. Фамилиарният тон на Урсула с Лайънъл прави Джером подозрителен. Докато тичам по уличката, стените на сградите се размътват и се превръщат в израснали нагъсто дървета, невъзможно висока гора, земята под стъпалата ми е гъвкава от нападали борови иглички. Джон ме гони, но Виктор използва този момент, за да сграбчи юздите на ума на Том.

Тринайсет. Том иска да задейства аварийната връщаща функция и да излети от миналото. Но всъщност Виктор насочва Том, за да го извади от настоящето и никой да не може да спре разтапянето. Тичам през гората, без да знам дори дали Джон все още е зад мен.

Дванайсет. Лайънъл се паникьосва и дръпва надолу активиращия лост, за да изключи Двигателя. Това е точката, от която няма връщане за всички нас. Земята под дърветата вече не е осеяна с борови иглички, а с разпадащи се книги, всяка от тях издание с твърди корици на „Големите надежди“, отворена на страницата, която майка ми четеше, когато умря.

Единайсет. Двигателят потръпва и бълва раздрани мълнии енергия. Нищо чудно, че Том е замръзнал — три негови версии кипят в ума му. Аз съм в изоставената библиотека и от купчината плесенясали книги растат лимонови дръвчета също като онова, което спаси живота на баща ми. Следвам инстинкт и заравям ръце в гниещите книги, дращя с нокти по страниците, мастило цапа ръцете ми, думите са татуирани по кожата ми в безсмислен ред.

Десет. Безвредните доскоро енергийни струи стават огненосини, унищожават контролната конзола. Виктор огъва волята си, държи Том парализиран. Трябва само да го спре да прави каквото и да било, докато Двигателят прегрява. Провирам се през тавана на жилището на Джон и падам на пода. Виктор и Джон заемат позиции за атака. Оглеждам накъде да побягна, врата, прозорец, но те преграждат изхода ми. Виктор нарежда на Джон да ме притисне в ъгъла… и онова познато у него, което не можах да наместя, рязко влиза на фокус. Денят, в който бях унищожен, денят, в който Джон направи онези ужасни неща… Виктор беше там. Защото това беше същият ден, в който Лайънъл разби черупката на реалността. Не Джон се беше промъкнал. Джон вече беше там. Виктор беше. Той накара Джон да направи каквото направи. А сега отново го контролира, опитва се да премахне единственото препятствие пред своето съществуване — мен. Усещам отчаянието му, той просто иска своя рухнал свят, за да живее, но това означава да убие милиарди хора. Не мога да позволя това. Няма да го позволя. Усещам как ме пронизва ток като сива метална жичка, която внезапно блесва нажежена до бяло. Не е гняв. Не е страх. По-просто е от онези импулси, спокойно, готово и истинско. Решимост. Мисля, че най-сетне намерих битка, от която не мога да избягам.