Джо Холдеман - Вечният мир

Както си седеше в самолета, събра колене и силно ги притисна, като си припомни изживяването от последния, предсмъртен тласък. Може би мъжът не го болеше толкова много, свършваше бързо, а и без това щеше да се изправи пред вечните страдания. Никога не го направи на някого, който бе приел Иисус като свой Спасител. Вместо да се окъпят в кръвта на Агнеца, те се давеха в собствената си кръв. Атеисти и прелюбодейци, те заслужаваха много по-тежка участ.

Веднъж един мъж едва не й избяга, перверзен тип, комуто бе разрешила да я обладае изотзад. Наложи й се да се полуобърне и да забие ножа в сърцето му, но не можа да вложи цялата си сила и точност, върхът на ножа се строши в гръдната му кост. Хвърли ножа, а той хукна към вратата и сигурно щеше да изскочи гол и окървавен в коридора на хотела, ако не бе заключила два пъти, и догдето той се бореше с комбинациите от резета, тя сграбчи отново ножа, обгърна го и разпра корема му. Беше едър дебелак и от корема му плисна невероятна мръсотия. Доста шум вдигна, докато умираше, а в това време тя клечеше безпомощна и повръщаше в тоалетната; но хотелът очевидно бе обезшумен. Измъкна се през прозореца и през пожарния изход, а на сутринта по новините съобщиха, че мъжът, чиновник от градската управа със солидни връзки, умрял в дома си, докато спял. Жена му и децата му изрекоха сума хвалби. Безбожна свиня, толкова дебела, че да не може да обладае една жена по нормален начин. Той дори се бе престорил, че се моли, преди да правят секс, търсеше благословия заради нейното разпятие, след което очакваше тя да използва устните си, за да го възбуди. Тъкмо когато правеше това, се наслади на въображаемата гледка как го разпаря. Но омразата й не можа да я подготви за многоцветната бъркотия на вътрешностите му, обагрена със съсирена кръв.

Е, този път щеше да действа чисто. Два пъти преди това бе убивала жени, всяка с милостив пистолетен изстрел в главата. Щеше да постъпи отново така и след това да избяга или не. Надяваше се да не се налага да убива Инграм, строг, но приятен мъж, който никога не я бе погледнал похотливо. Въпреки това си оставаше мъж и бе възможно тази червенокоса професорка да го бе отклонила от правия път.

Когато пристигна в Сиатъл, нощта бе превалила. Взе стая в най-близкия до „Свети Вартоломей“ хотел, на не повече от километър разстояние, и излезе да хвърли едно око.

Мястото бе напълно тъмно и тихо. Не е учудващо за манастир, предположи тя, затова се върна в хотела и поспа няколко часа.

Минута след 08:00 ч. позвъни в „Свети Вартоломей“, отговори й телефонен секретар. Същото — и в 08:30 ч.

Затъкна оръжията си, излезе и в 09:00 ч. позвъни на входната врата. Никой не отговори. Обиколи сградата и не откри признаци на живот. Ливадата се нуждаеше от окосяване.

Набеляза няколко места, от които можеше да проникне вътре, като се стъмни, сетне се върна в хотела, за да се заеме отново с електронно душене.

Не откри други отправки към „Свети Вартоломей“ в нито една база данни за религиозни дейности, освен за съществуването и за местоположението му. Бил е основан година след катаклизма с наномашините, който породи Вътрешното море.

Без съмнение това бе организация за прикритие на нещо, това нещо бе някак си свързано с военните — от Вашингтон, където подаде името, като използва паролата на Блейсдел, получи съобщение, че „необходимите“ документи трябва да бъдат обработени и получени чрез „Управление на войските и кадри“. Това бе доста подозрително, тъй като Блейсдел имаше неоспорим достъп до свръхсекретни материали във всички области на военния истаблишмънт.

Значи хората от този манастир бяха или твърде могъщи, или твърде хитри. А може би и двете. И Инграм явно бе един от тях.

Очевидното заключение беше, че са част от „Чукът на Бога“. Но тогава пък Блейсдел би трябвало да знае за дейността им.

А дали наистина би трябвало? Организацията бе толкова голяма, с тъй сложни и добре защитени връзки, че дори главният и ръководител би могъл да изгуби следата на някоя важна част от нея. Значи тя би следвало да е готова както за стрелба, така и да се измъкне тихичко и на пръсти. Бог ще я упъти.

Няколко часа сглобява мозайката от снимки от „Иридиум“ на мястото след 11-и. Нямаше снимки на черната лимузина, което не бе много учудващо, тъй като манастирът разполагаше с голям гараж и пред него никога не оставаха паркирани навън коли.

След това забеляза появата на армейски камион и автобус, наблюдава ги как се преобразяват в сини църковни превозни средства и как отпътуват.