Джо Холдеман - Вечният мир

Марти се тръшна на неоправеното легло в малката стая и се вторачи в тавана. Беше варосан и мазилката, положена на кръгове, образуваше фантастични форми на фона на променящата се светлина, която се процеждаше през щорите, закрили гледката към улицата; светлината, отразена от стъклата и лъскавите покриви на колите, които пъплеха по улицата долу в шумното си неведение, че старият им свят е на път да умре. Ако всичко стане както трябва. Марти гледаше играещите светлини и прехвърляше наум всички обстоятелства, които можеше да тръгнат на зле — и тогава старият им свят щеше да умре в буквалния смисъл на думата.

Как биха могли все пак да запазят плана си в тайна? Ако хуманизацията не продължеше чак толкова дълго. Но нямаше начин това да се избегне.

Поне така смяташе той.

Очаквах с нетърпение да се срещна отново с компанията от „Специална съботна вечер“, а и не би могло да има по-добър сценарий за събирането ни отново, след като на всички ни бе писнала храната по пътя. Масата за вечеря в „Ла Флорида“ представляваше отрупан пейзаж от вкуснотии: плато от наденички асорти, друго — с печени пилета, разрязани и вдигащи пара; голяма разкормена сьомга върху дървен поднос; три вида разноцветен ориз и блестящи купи с картофи, царевица и боб; купчини хляб и тортили. Купи доматено пюре, нарязани чушки и тиквички. Когато влязох, Реза тъкмо товареше една чиния; разменихме си поздрави на глупав гринго-испански и аз последвах примера му.

Току-що се бяхме отпуснали на прекалено меките столове с чинии, закрепени в скута, когато останалите слязоха по стълбите в група, водена от Марти. Бандата се състоеше от дузина от Двайсетицата плюс петима от нашата групичка. Отстъпих стола си на Белда и й напълних малка чиния, като следвах указанията й, поздравих се с всички и най-накрая си намерих местенце на пода в ъгъла с Амелия и Реза, който също бе отстъпил мястото си на една белокоса дама — Ели.

Реза ни наля по чаша червено вино от кана без етикет.

— Дай да ти видя документите за самоличност, войнико! — Поклати глава, опразни половината чаша, наля си отново. — Възнамерявам да емигрирам.

— Тогава си носи много пари — рече Амелия. В Мексико нямаше работа за „нортес“ 33 33 Северняците. — Б.прев. .

— Наистина ли разполагате със собствена наномашина?

— Ей, приятел, тук тайната е сериозна работа!

Той сви рамене.

— Май дочух Марти да хортува за това с Рей. Открадната ли е?

— Не, антика е.

Разказах му историята, доколкото можех да си го позволя. Беше разочароващо; всичко, което знаех за машината, бях научил, докато бях включен с Двайсетицата, и нямаше начин да се предадат всичките нюанси и сложност на нелегалната й биография. Все едно да четеш само повърхностния слой на хипертекст.

— Значи на практика е открадната. Не е ваша собственост.

— Ами, не е законно частни лица да притежават устройства за ядрен синтез, да не говорим за наномодули; но „Свети Вартоломей“ е бил нает от армията с решение, което прикрива всякакви шпионски секрети. Мисля, че документите са шифровани и ние просто се грижим за старата машина, докато не се появи да я поиска някоя организация като „Смитсониън“ 34 34 Фондацията „Смитсониън“ е основала и спонсорира много музеи и галерии. — Б.прев. .

— Браво на вас! — Той нападна четвъртинка пиле. — Ще сбъркам ли, ако предположа, че Марти не ни е събрал тук единствено за да чуе мъдрите ни съвети?

— Ще поиска съветите ви — намеси се Амелия. — Моите ги иска непрекъснато.

Тя врътна очи.

Реза натопи пилето си в соса халепеньос.

— Но в основни линии си прикрива тила. Откъм фланговете.

— И се стреми да ви защити — рекох. — Доколкото знаем, засега никой не преследва Марти. Но със сигурност търсят Блейз заради унищожителното оръжие, за което тя знае всичко.

— Убиха Питър — прошепна Амелия.

Реза изглеждаше озадачен, сетне поклати рязко глава.

— Твоят съавтор? Кой го е сторил?

— Онзи, който преследваше мен, каза, че бил от управлението за технологична оценка. — И тя поклати глава. — Бил е и не е бил.

— Шпиони?

— По-лошо — рекох. Обясних му за „Чукът на Бога“.

— Тогава защо просто не го обявим публично? — попита той. — Не възнамерявате да пазите всичко това в тайна, нали?

— Ще го сторим — рекох, — но колкото по-късно, толкова по-добре. Най-подходящо ще е да го направим, след като трансформираме всички механици. Не само в Портобело, а навсякъде.

— Което ще отнеме месец и половина — допълни Амелия, — ако всичко върви по план. Мога да си представя каква е вероятността това да стане.