Стивен Кинг - Томичукалата

Питър, който знаеше какво се очаква от него (той беше стар, но не и глупав), помаха с раздърпания си остатък от опашка и джафна.

— Стани виетнамец! — нареди Андерсън.

Питър покорно падна на една страна — като изхъхри леко — и се претърколи по гръб, с разперени крака. Тази гледка почти винаги разсмиваше Андерсън, но днес вида на кучето й в ролята на виетнамец (Питър можеше да се преструва и на умрял при команда „труп“ или „умри“) твърде много й напомняше за нещата, които бе мислила.

— Ставай, Пийт.

Кучето бавно се изправи, като дишаше тежко през отворената си муцуна. Побелялата си муцуна.

— Хайде да се връщаме.

Тя му подхвърли една кучешка бисквита. Питър щракна със зъби по посока към нея и не успя да я хване. Започна да я търси с душене, пак я пропусна и чак след това се върна обратно. Изяде я бавно, без особен апетит.

— Добре — рече Андерсън. — Да тръгваме.

Заради една обувка било загубено цялото кралство… заради избора на една пътека беше намерен корабът.

Андерсън бе идвала тук и преди в тези тринайсет години, за които фермата на Гарик не беше станала фермата на Андерсън. Тя разпозна формата на земния скат, капана, оставен от бракониери, измрели вероятно още преди Корейската война, огромния бор с разцепения връх. Беше прекосявала неколкократно тази земя и нямаше да има проблеми при намирането на обратния път до пътеката, по която щеше да докара тракторчето. Трябва да бе минавала покрай мястото, на което се спъна, поне три-четири пъти досега — може би на метри от него или дори на сантиметри.

Този път последва Питър, който се движеше леко вляво и, докато погледът й бе обърнат към пътеката, едната от вехтите й високи туристически обувки се закачи за нещо… и здравата се заклещи.

— Ей! — извика тя, но вече беше твърде късно, въпреки размаханите й ръце. Андерсън падна на земята. Едно клонче от близкия храст я одраска по лицето, достатъчно силно, за да й пусне кръв.

— Дявол да го вземе! — изруга тя и една сойка й се скара.

Питър се върна, първо подуши, а после я лизна по носа.

— Недей, за бога, дъхът ти вони!

Питър махна с опашка. Андерсън седна, потърка се по лявата буза и забеляза кръвта по дланта и пръстите си. Изсумтя.

— Добре се насадих — рече тя и се огледа да види в какво се бе спънала — най-вероятно в паднал клон от дърво или в някой щръкнал от земята камък. Много камънаци имаше в Мейн.

Това, което видя, блестеше като метал.

Андерсън го докосна, прокара пръсти по него и после издуха от тях черната горска пръст.

— Какво ли може да е? — попита тя Питър.

Питър се приближи, подуши го, след което направи нещо странно. Гончето отстъпи две кучешки крачки назад, седна и издаде протяжен, нисък вой.

— На теб пък какво ти става? — попита Андерсън, но Питър не помръдна от мястото си. Тя се примъкна по-близо, все още без да става, просто се плъзна по дъното на дънките си. Започна да изучава метала в земята.

От тлъстата почва стърчаха близо десет сантиметра от него — достатъчно, за да се препънеш. Мястото беше леко издигнато и вероятно силните пролетни дъждове бяха отмили пръстта и оголили предмета. Първата мисъл на Андерсън беше, че дървосекачите, които бяха секли из тези земи през двайсетте и трийсетте години, трябва да са заровили тука купчина от отпадъците си — изхвърления боклук от тридневно сечене, което в онези дни се е наричало „уикенда на дървосекачите“.

Консервна кутия, помисли си тя — зрял боб или доматена супа. Андерсън я разклати по начина, по който човек измъква консервна кутия от земята. В този момент й хрумна, че само едва прохождащо бебе би могло да се спъне и да падне от една стърчаща консерва. Металът в земята не помръдна. Беше непоклатим като скала. Да не би пък да се подаваше парче от някакъв инструмент на дървосекачите?

Заинтригувана, Андерсън се зае да го проучи по-внимателно, без да забележи, че Питър се изправи на крака, отстъпи още четири крачки и пак седна.

Металът беше тъмносив — изцяло му липсваше яркия цвят на алуминия и желязото. И беше по-дебел от консервна кутия, може би към седем милиметра на върха. Андерсън постави възглавничката на десния си показалец върху този ръб и почувства моментно странно потрепване, като вибрация.

Тя си дръпна пръста и го погледна озадачено.

Пак го допря.

Нищо. Никакво трептене.

Андерсън хвана стърчащия предмет с палец и показалец си и се опита да го измъкне от земята като разклатен зъб от венец. Той не излезе. Беше хванала издатъка горе-долу в центъра. Краищата му потъваха в земята — или поне с такова впечатление бе останала тогава — с ширина по-малка от пет сантиметра от всяка страна. По-късно щеше да каже на Джим Гардънър, че е можела да минава покрай него три пъти на ден в продължение на четирийсет години и пак да не се препъне.