Грег Бир - Вечност

Никой не знаеше за тези капани. Никой не беше в течение на плановете му.

Освен тези имаше и други капани — вътре в мозъка му. Невидими нишки от импулси, контролирани от същия вътрешно-прехвърлен частичен, който щеше да надзирава и следи джарта.

Почувстваше ли, че губи контрол и не е в състояние да отведе противника до някоя от клопките, оставаше последната възможност — миниатюрен, но мощен експлозив, поставен в гръдната кухина, който се задействаше автоматично, по вътрешна команда.

След като прегледа още веднъж цялата защитна система и остана доволен от състоянието й, той свърза нишковидния кабел и се настани удобно на пода в поза лотос. Сетне извади стъклена тубичка с хранителен концентрат от чантата с инструментите и я вдигна тържествено във въздуха, сякаш щеше да държи тост:

— За Бени, Мар Келен и всички безименни изследователи.

Отпи от тубичката и включи клапата. Прехвърлянето започна.

Гея, Александрия Локхийски нос

След срещата Рита остана да вечеря с царицата. В залата на Птолемей Хранител им поднесоха есетра, супа от леща и плодове. Бяха се настанили от двете страни на широка мраморна маса, заобиколени от прислужници. Зад ниския парапет на терасата слънцето се спускаше над древния град.

Клеопатра представяше с по няколко думи всяко от сервираните ястия.

— Това е царска риба, съвсем прясна, докарана направо от Парса, гарнирана в собствен хайвер — на нашия пазар тя просто няма цена. Лещата е храна на простолюдието, но тук я използваме, защото е здравословна и богата на витамини. Поднася се с царевичен хляб, който пък е от Южния континент. Плодовете са тукашни, дар за бедни и богати, — Докато се хранеха, и двете съзнателно избягваха темата за вратата или последствията от експедицията. — Струва ми се, че за днес взехме достатъчно важни решения — беше казала в началото Клеопатра.

След вечеря Рита беше отведена от един побелял камерхер, които и показа стаята, разположена в северното крило на двореца.

— Имате ли му доверие? — попита я камерхерът като посочи с пръст Луготорикс, който бе останал при вратата.

— Да — кимна Рита.

Камерхерът огледа келта с присвити очи.

— Щом казвате. — После повика един от прислужниците, които ги следваха почтително на известно разстояние, и му нареди нещо с тих глас. Прислужникът се втурна да изпълнява заръката и след не повече от минута — прекарана в неловка тишина — по коридора се приближи едър, добре сложен възрастен мъж, облечен в кожен мундир, на който бяха пришити множество издължени джобове за амуниции. Мъжът носеше в ръцете си картечен пистолет юдейски модел и армирана жилетка.

— Това е дворцовият оръжейник — обясни камерхерът. След това взе оръжието и го подаде на келта, който го пое с нескрито възхищение. Междувременно камерхерът нареди на оръжейника да запознае подробно Луготорикс как се борави с пистолета.

— Бронежилетката е за теб, а не за нея — приключи с обясненията си оръжейникът. Говореше елински, с едва доловим паризиански акцент. — Защото ти трябва винаги да си между нея и убийците. Разбрано? — Келтът кимна мрачно.

Камерхерът отново даде знак с ръка и към тях се приближиха двама черни ейтиопци. Луготорикс инстинктивно вдигна новото оръжие, но камерхерът натисна дулото надолу и поклати глава.

— Церемония — обясни лаконично той. — Ще те приемат в Дворцовата гвардия.

Церемонията, съвсем кратка, се състоеше от сключване на кръвно братство между двамата ейтиопци и келта. Ако се съдеше по учуденото му изражение, Луготорикс остана дълбоко впечатлен от нея. Рита не беше толкова ентусиазирана. Чувстваше се страшно изморена и непрестанно се питаше защо е нужно да присъства на всичко това.

Накрая прислужниците донесоха тясна койка, която поставиха пред вратата на спалнята й.

— Ще ти бъде ли удобно тук? — попита го Рита, когато двамата с келта останаха насаме.

Навъсеният мъж само вдигна рамене.

— Какво мислиш за всичко това? — продължи Рита с по-тих глас и махна с ръка към стаята и двореца.

— Ще ми позволят ли да дойда с вас? — попита келтът след кратко размишление.

— Надявам се.

— Тогава всичко е наред.

Изглежда, за него разговорът беше приключил. Рита затвори вратата и се разходи из стаята. Причудливите фрески, изрисувани над перваза, допринасяха твърде малко, за да изглежда стаята по-просторна. Те пресъздаваха лов на крокодили и хипопотами в Мареотското езеро и без съмнение бяха много стари — вероятно на две хиляди години. Чувството за перспектива беше съвсем примитивно. Рита беше уверена, че дори тя би се справила по-добре, макар отдавна да не беше се занимавала с рисуване.