Грег Бир - Вечност

— Най-простият отговор е „да“ — отвърна руснакът. — Мисля, че той е и най-верният.

— По собствена воля ли пристигнахте тук?

— Отново да, с някои необходими уточнения.

— По какъв начин пристигнахте?

— Това е малко по-сложно.

— Имаме ли време да го изслушаме, сер Ланиер?

— Аз имам. — кимна Гари.

— Бих желал сер Олми да присъства на срещата — каза Мирски.

— За съжаление сер Олми не отговаря на запитванията. Предполагам, че е в Шишарк, но не зная точно къде. Изпратих частичен да го открие и осведоми за причината, поради която го издирваме. Но това не означава, че той ще пожелае да се присъедини към нас. Бих искал да чуя вашата история колкото се може по-скоро. — Корженевски седна в едно от креслата и погледна очаквателно Мирски.

Руснакът въздъхна, втренчил поглед в някаква невидима точка на пода.

— Готов съм да започна. Ще ми позволите ли да използвам един от вашите проектори? Опасявам се, че ще напредваме твърде бавно, ако ви описвам всичко с думи.

— Разбира се — кимна Корженевски и посочи мястото, където бе поставен най-близкият проектор. — Нуждаете ли се от интерфейс?

— Не мисля — поклати глава Мирски. — Аз съм малко повече от това, което виждате. — Той докосна с пръст огледалната повърхност на проектора.

Стаята изчезна, изместена от нещо, което в първия миг Ланиер не можа да възприеме — сбито графично пресъздаване на Пътя, Аксисград, първите няколко дни от пребиваването на Мирски в Дебрите на Централния град, пътешествието по Пътя, постепенното ускоряване…

Проектираната информация постъпваше с нарастващо темпо. Ланиер изгуби всякаква представа за време. Мирски им разказваше своята история, а двамата с Корженевски не само присъстваха на този разказ, но и го изживяваха.

Наречете го бягство, най-великото бягство на всички времена. Бягство от ужасното минало, от моята собствена смърт и от смъртта на моята родна планета. Ако можете да наречете „бягство“ полета на един огромен, макар и разделен наполовина град, обитаван от десетки милиони души и може би поне десет милиона телесни човешки същества, по един безкраен тунел от време-пространство, преследван по петите от яростното изригване на цяла звезда…

Тунелът може да се оприличи на червей с невъобразими размери, който прояжда отвътре материята на вселената и чието тяло е изпъстрено с пори към други вселени, също толкова реални, колкото е нашата, и към други времена… С преминаването си ние изгаряхме тези пори, а тунелът непрестанно се менеше под въздействие на огромната ни скорост, свиваше се и се разширяваше, използвайки за опорна точка момента на собственото си създаване. Бихте ли могли въобще да си представите тази невероятна сцена? Сигурен съм, че няма да успеете. Самият аз трябваше да се променя, за да го разбера, и то неведнъж, а десетки и стотици пъти по време на полета. Слях се с много други хора, опознах ги и те ме опознаваха, бъбрехме си за какво ли не, докато се ровичкахме из дълбините на съзнанията си. Не след дълго престанах да бъда Павел Мирски, а се превърнах в един от обитателите на гешелисткия квартал на Аксис Надер и Централния град. Гражданин на новия свят, адаптирал се успешно към това странно обкръжение. А също така безпомощен наблюдател на онова, което ставаше навън, зад пределите на Аксисград…

Наблюдавах еволюцията на другите човешки същества, между които и на онези, които също като мен бяха дошли по своя воля да живеят тук, гледах как се разсипват и смесват в общия басейн, как изчезват, превръщайки се в частици от останалите.

А пътешествието продължаваше и продължаваше, векове наред от наша гледна точка. Знаете какво безценно понятие е времето: човек пропуска да го осъзнае на младини, но с годините през които го опознава все по-добре, започва да го уважава.

Живях в много различни времена — във времето, през което градът се носеше вътре в Пътя с релативна скорост; моето собствено време в Градската памет, многократно надвишаващо по темп „реалното време“; времето, прекарано в директно общуване и сливане с другите обитатели, така, както го правя сега с вас. Времето се нагъваше и извиваше като спирала. Ако всички тези времена се изтеглят в една-единствена хронологична нишка, ще излезе, че съм живял десет хиляди години по вашите представи…

Отдавна бяхме подминали онази точка от Пътя, откъдето можехме да надзърнем към последните мигове от нашата вселена. Ако бяхме отворили врата там, нещо, което едва ли можехме да сторим, щяхме да присъстваме на свършека на всичко, което някога сме познавали, и всичко, което — по един или друг начин — е било свързано с нас… А ние продължавахме да се носим напред. Този път избягах от собствената си вселена.