Грег Бир - Вечност

— Имам още една молба — рече тя.

— Така ли?

— Става дума за моя прислужник. Взех го със себе си от съображения за сигурност, по молба на баща ми.

— В Музейона не е позволено присъствието на прислужници и телохранители.

С което срещата приключи. Библиофилаксът затвори с рязко движение книгата, където бе поставил молбата й, и я бутна към крайчеца на бюрото. После се усмихна, предложи й да се обръща към него за всичко, което й е нужно, и даде знак, че може да си тръгва.

Когато се върна в стаята, Рита поседя малко на леглото, изчаквайки мислите й да се успокоят. Никой не беше докосвал Инструментите, но можеше ли да разчита, че и за в бъдеще те ще са в безопасност? Изпитваше интуитивно недоверие към библиофилакса и единственото, на което се надяваше, бе царицата да се отнесе благосклонно към нея. Стига скоро да й разрешат аудиенция.

Кой знае защо й мина мисълта, че разкрие ли пред царицата истинската цел, с която бе пристигнала, няма да остане дълго студентка в Музейона. Нищо чудно да я лишат от лукса да получава стипендия и да се занимава с изследвания.

Привечер Рита напусна обезкуражена стаята, за да присъства на събранието. Надяваше се поне да й разрешат да заключва стаята си.

„Всички тук ли са мои врагове?“ — питаше се тя.

Шишарк

Проходът към Шишарк приличаше на черен бездънен кладенец в самия център на една неголяма падина в южния полюс на астероида. Противоположният полюс, „северният“ — според условната координатна система, тъй като астероидът нямаше собствено магнитно поле, зееше като изригнал кратер на вулкан, а седмата кухина се съобщаваше направо с космоса. С помощта на кораби, екипирани с тракционни полета, Хексамонът беше почистил околността от по-едрите скални парчета, останали след Разделянето, така че кратерът сега можеше да се използва като космопорт и гигантска ремонтна работилница за орбиталните тела.

Но за малки кораби като совалката, която бяха наели, входът в южния полюс бе далеч по-практичен.

Ланиер почти не забеляза погълналия ги мрак на прохода. Умът му беше на друго място. Все още не можеше да успокои мислите си и това го ядосваше. Затвори очи и въздъхна, но след миг ги отвори, стреснат от скачването на совалката с ротационния док.

— Май пристигнахме — обяви руснакът.

Първата кухина почти не беше претърпяла промени.

Сериозните катаклизми, които бе преживял Шишарк непосредствено преди Разделянето, не бяха оставили следи във вътрешността й. Ако се изключеше, естествено, дебелият слой прах, покриващ пода. Когато излязоха от кабината на асансьора, откъм южния полюс на кухината ги лъхна хладен вятър. Високо над тях, на около двадесет километра над „пода“, ослепително трептеше плазмената тръба, която тук заместваше Слънцето.

Кухината се простираше от двете им страни, равна като тепсия, на протежение от десетина-петнадесет километра, а след това бавно, почти лениво се извиваше, затваряйки кръга високо горе, над сиянието на плазмената тръба. След толкова много години — колко ли бяха от последната му визита: десет, дванадесет? — измеренията на кухините в Шишарк отново пробудиха изумлението на Ланиер. Постепенно си припомни чувствата, които го владееха в онези далечни времена, преди Смъртта, когато бе пристигнал тук с изследователския екип. Тогава Камъкът го бе омагьосал със своята тайнственост и огромното количество съхранени познания. Наричаха го „вкаменяване“.

Вълната от спомени не можа да разведри мрачното му настроение. Чувстваше се малък, смазан от величието на Камъка. Сигурно пак се беше „вкаменил“.

Посрещна ги висок мършав мъж с плешива глава — асистент на Корженевски.

— Казвам се Свард — представи се той. — Сер Корженевски помоли да предам съжалението му, задето е възпрепятстван да ви посрещне лично. — Той огледа с любопитство руснака и ги поведе към транспортьора. — Инженерът разполага със собствена изследователска лаборатория в центъра на долината и ви кани да го посетите там.

Транспортьорът, осемместно превозно средство, изработено в Шишарк, което се плъзгаше над повърхността с помощта на генератор за тракционно поле, беше с изящна форма. Перленобялата кабина беше с мека вътрешна тапицерия с променлива форма, която се подчиняваше както на звукови, така и на графични команди.

Свард носеше вграден в колие пиктор. За Ланиер изкуството на графичната реч, или пиктирането, открай време си оставаше неразгадаемо. Свард поведе разговор за незначителни неща. Ланиер кимаше уморено, докато плъзгаше поглед из местността наоколо — пясъчни дюни, обрасли с ниски шубраци, сред които се мяркаха оазиси от плодородна почва.