Грег Бир - Вечност

— С какво е зает Корженевски? — попита той. — Не сме разговаряли от доста време.

— С изследвания — както обикновено.

— За Хексамона?

— До известна степен. Но най-вече, за да задоволи собственото си любопитство.

— И кой плаща сметката? Свард се усмихна през рамо.

— Какви ги говорите, господин Ланиер? Нима не знаете, че сер Корженевски има — как му казвахте по вашему — карт бланш да харчи огромни средства, както парични, така и в ресурси. Получил е тази привилегия още преди смъртта си и, изглежда, дори в наши дни никой няма желание да му я отнема.

— Разбирам — кимна Ланиер.

След малко пред тях изникна комплекс от ниски постройки, затворени между няколко високи дюни. Въздухът над изследователския комплекс трептеше като мираж — дали заради горещината, или по някаква друга причина, Ланиер така и не намери отговора.

Транспортьорът спря на десетина метра от най-южната сграда и се отпусна с тиха въздишка върху песъчливата повърхност. Вратата се отвори автоматично и първи навън пристъпи Мирски, следван от Ланиер. Руснакът огледа долината и вдигна глава към плазмената тръба. „Той познава Камъка — помисли си Ланиер, който следеше внимателно реакцията му. — Бил е тук и преди. Но спомените му не са от приятните.“

— Оттук — насочи ги Свард. — Сер Корженевски е в квартирата си.

Едва сега Ланиер почувства лекотата, с която се придвижваше. Гравитацията тук, на Камъка, бе по-слаба от земната — една от малкото особености, които намираше за приятни. Спомни си, че преди десетилетия — преди Смъртта — имаше навика да се занимава с гимнастика.

На стотина метра източно от главния комплекс от пясъка стърчеше малка прозрачна раковина, която приличаше на разцъфнала роза. Свард ги поведе по бетонната пътека към раковината, спря пред вратата и пиктира стандартен поздрав към входния монитор. На вратата се появи изображение на светеща зелена ръка, която ги подканваше да влязат. Вратата се отмести встрани. В коридора ги очакваше самият Конрад Корженевски, облечен в обикновено тъмносиньо сако.

Ланиер не беше се срещал с него от тридесет години. Инженерът почти не се беше променил за изминалото време — същото добродушно, засмяно лице, същите посивели коси, остър нос и проницателни очи. Не, очите бяха малко по-различни. Откакто се беше слял със Загадката на Патриша Васкес, онази част от човешката личност, която не може да бъде синтезирана изкуствено, Корженевски носеше в себе си и частица от самата нея. Ланиер не можеше да откъсне поглед от тези очи, сякаш го бяха омагьосали. Как ли се чувстваше Корженевски, след като най-важната част от ума му, свръхматрицата, принадлежеше на Патриша?

Още преди Смъртта сърдечните трансплантации на Земята бяха често използван и общодостъпен метод. Но как ли се чувстваше човек, на когото са трансплантирали част от нечия друга душа?

— Радвам се да ви видя отново, сер Ланиер — произнесе тържествено Корженевски и раздруса ръката му. Почти не погледна към Мирски, отнасяше се с него по-скоро като с необясним куриоз, отколкото с дълго чакан гост. Покани ги да влязат и да се настанят. Мебелировката естествено беше безцветна, аморфна, променяща се свободно според желанията на посетителите. Инженерът вдигна ръце, произнесе няколко кратки команди и на пода се оформиха три широки меки кресла. Руснакът се настани в най-близкото, кръстоса крака и се огледа с невъзмутимо изражение. Нямаше и следа от безпокойството, което Лалиер бе забелязал на лицето му, когато слязоха от транспортьора. Скръстил ръце на гърдите си, Корженевски го разглеждаше като рядък екземпляр от колекция.

— Ето една интересна задача, сер Ланиер — промърмори той. — Наистина ли пред нас стои Павел Мирски, или само неговата имитация? Вие знаете ли отговора? — Той погледна строго Ланиер.

— Не.

— А какво ви подсказва интуицията?

— Трудно ми е да отговоря. Ако въобще съм я съхранил с годините, сега сигурно е замъглена от мисълта, че това, което виждам, е напълно невъзможно.

— Зная със сигурност, че Павел Мирски е заминал с другата част от Аксисград, преди да бъде затворен Пътят. Зная също така, че оттогава към Земята не е била отваряна врата. Следователно, ако този човек е Павел Мирски, той е пристигнал тук по някакъв друг начин, за който не можем дори да гадаем.

Руснакът се намести в креслото, отпусна ръце върху коленете си и кимна, че е съгласен.

— Изглежда доволен от ситуацията — продължаваше Корженевски. — Надявам се, че няма да ни се разсърди за проявеното любопитство. Първите резултати от изследванията показват, че е напълно материален и по нищо не се отличава от обикновения човек — чак до атомно ниво. Не е дух нито в стария, нито в новия смисъл на думата, не е и проектирано изображение по някой от известните ни начини. Неговата генетична структура напълно съвпада с тази на Павел Мирски, записана в библиотеката на Трета кухина. Вие наистина ли сте генерал Павел Мирски?