Роберт Догерти - Зона 51

Последното малко обърка Търкот. Винаги бе смятал, че атомната бомба се е появила вследствие на задълбочени изследвания от страна на американските учени. Просто не можеше да схване накъде точно бие фон Сеект.

— Бяхме като деца, които са разглобили часовник, с надеждата да разберат как работи. Ами ако бяхме допуснали дори най-малката грешка? Ако бяхме свързали червената жичка, вместо синята? А и след като всичко беше наред, нима знаехме нещо за границите на нейните възможности? Чували ли сте какво точно си е мислел Опенхаймер в онази сутрин? — Фон Сеект не дочака отговора. — Спомнил си за едно индийско предсказание: „И тогава се превърнах в смъртта, в разрушителя на света“. Така стана и с нас. Всичко вървеше според плана. Сложихме на смъртта юзди — защото тя не разруши света, а ни се подчини.

— Защо ми разказвате всичко това? — попита Търкот.

— Защото си мисля, че никога вече няма да се върнете тук — както ми казахте. И защото умирам. Няма от какво да се боя.

Фон Сеект помълча няколко минути, докато самолетът се издигаше над утринната мараня.

— Защото през целия си живот съм бил страхливец и невежа, но сега вече не ме е страх от нищо. Аз съм един ходещ труп, обречен човек, но всъщност, като погледна назад, разбирам, че съм умрял отдавна. — Той се извърна и впи поглед в лицето на Търкот. — Защото вие сте млад и животът е пред вас. А онези долу си играят на богове и все някой трябва да ги спре. Само след четири дни ще се опитат да включат с пълна мощ двигателите на кораба-майка. Четири дни. Четири дни до Армагедон.

Търкот зададе няколко въпроса, но фон Сеект не отговаряше. Останалата част от полета премина в мълчание.

Летище „Макарън“, Лас Вегас

Кели се настани в терминала, загледана към тънещата в предутринен здрач писта. Над летището се сниши самолет, но беше твърде тъмно, за да види дали има червена лента отдолу. Самолетът се приземи, но не доближи терминала. Продължи около петстотин метра и спря сред няколко зеленикави хангари. Време за представление.

Кели изтича през главния терминал, като заобикаляше сънените туристи, и изхвърча навън. Пъхна се в наетата кола, която бе паркирала отпред, и изхвърли квитанцията с глобата, затисната под чистачката. Сви по сервизния път на летището и подкара покрай телената ограда, но веднага щом зърна вратата, спря. Изключи двигателя и фаровете. Хоризонтът на изток тъкмо порозовяваше.

— А сега какво? — запита се тя. Отвори един от пакетите и запали цигара. Първата глътка дим бе убийствена, като шкурка за разраненото й гърло. Зави й се свят и й се догади. Втората понесе малко по-добре.

— Скъсих си живота с тия проклетии — промърмори тя.

Пред вратата спря автобус и тя мигом се разтвори. Кели спусна прозореца и метна цигарата навън. Точно преди да се затвори вратата, отвътре излетя черен микробус.

— По дяволите — изруга Кели и сграбчи кормилото. Подкара след микробуса, който вече свиваше зад близкия ъгъл. Носеха се право на север, по главния ласвегаски булевард. Минаха покрай „Мираж“, „Двореца на Цезар“ и няколко други прочути казина, стигнаха другия край на града и свърнаха към авиобазата Нелис.

Кели светкавично прецени положението и реши да продължи следенето сред оредяващия сутрешен трафик. Както и очакваше, часовоят на контролния пост я спря, тъй като нямаше залепен на стъклото пропуск, но тя вече беше подготвена.

— Бихте ли ми казали как да стигна при офицера за връзки с обществеността? — попита тя с невинен глас, докато подаваше журналистическата си карта. Все още виждаше далеч напред светлините на микробуса.

Часовоят й даде кратки напътствия, малко притеснен, задето задържаха спрелите отзад коли. Кели подкара право в посоката, накъдето се беше изгубил микробусът.

Остана изненадана, когато го забеляза на паркинга пред болницата. Мина край него, направи обратен завой и спря пред стоматологичната клиника на отсрещната страна.

Страничната врата на микробуса се плъзна и отвътре излязоха двама мъже в черни шлифери, следвани от старец с бастун и четвърти човек с мръсно и скъсано черно яке.

Четиримата изчезнаха през вратата на болницата. Кели се облегна на седалката и прилежно се зае да изпълнява най-трудното упражнение, на което я бе учил баща й — търпеливото чакане.

Вътре ги посрещна делови мъж с бяла престилка.

— Здравейте. Аз съм доктор Круз. Професор Сеект, моля, изчакайте ме във втори кабинет. А вие — той посочи Търкот, — ме последвайте.