Роберт Догерти - Зона 51

— Разузнавателните спътници засичали… — Куин натисна поредното копче и на екрана се появи позната картина — зигзагообразна зелена линия.

— И никой ли не е могъл да даде разумно обяснение на случилото се? — попита Гулик.

— Не, сър.

— Искате да кажете, че си имаме работа с истински НЛО, така ли?

— Ами, нещо такова, сър.

— Само това ни липсваше! — избухна генералът. — Това вече минава всякакви граници! — той погледна към Кокли. — Искам да ми извадите това нещо и да ми кажете какво представлява!

Докато останалите се изнизваха през вратата, Кенеди доближи Гулик и приседна до него.

— Дали да не се консултираме с Хемщад в Дълси за тези изтребители? Може да разполагат с информация за тях в Машината.

Гулик го изгледа навъсено.

— Искаш ли теб да пратя при Машината? — попита той.

Кенеди преглътна уплашено.

— Мислех, че можем да му се обадим и да попитаме…

— Ами ако си представим, че Машината е в състояние да контролира…

— Много мислиш — отряза го безкомпромисно Гулик и приключи разговора.

Околностите на Дълси, Ню Мексико

Време до излитането — 113 часа и 30 мин.

Джон Симънс се пробуди в мрака. Поне му се струваше, че е буден. Нито виждаше, нито чуваше нещо. Обхвана го паника, когато направи опит да се раздвижи. Крайниците му не му се подчиняваха. Завладя го ужасното усещане, че продължава да сънува, че не е в състояние да свърже съзнанието с нервната си система, за да предизвика каквото и да било движение. Чувстваше се откъснат от тялото си и от реалността. Като носещ се из пространството разум.

И тогава дойде болката. Без никакво предупреждение изригна право в мозъка му, заемайки целия съзнателен свят. Извираше от всички нервни окончания като милиони иглички, които се стрелкаха нагоре по чувствителната му тъкан. Никога досега не бе преживявал толкова ужасяващо усещане.

Джони изпищя и най-ужасното от всичко бе, че не можа да чуе дори собствения си глас.

Лас Вегас, Невада

Време, до излитането — 112 часа и 30 мин.

Към пет и тридесет сутринта животът в Лас Вегас показваше известни белези на замиране. Неоновите реклами все още грееха и по улиците имаше хора, но повечето бързаха да се приберат след изтощителната нощ край игралните маси. Кели Рейнолдс правеше тъкмо обратното — започваше своя ден след тричасов сън в хотелската стая. Първото, което направи, след като я събуди часовникът, бе да позвъни на Джони с надеждата, че се е прибрал или е променил съобщението.

Тя се загледа с подпухнали очи в червеникавия хоризонт. „Разходка под грохота на самолети“ — помисли си объркано, перифразирайки Наполеон. Беше наела кола от агенцията на летището. Точно сега се нуждаеше обаче от малко чист въздух и спокойствие, за да помисли.

„И тате би постъпил по същия начин. Щеше да се насочи право към най-силното звено“ — повтаряше си тя. На устните й изгря тъжна усмивка. Баща й и неговите безкрайни истории. Най-хубавият период от живота му свършил още преди да навърши двадесет. Какъв ужасен начин да прекараш остатъка от дните си, рече си тя.

Втората световна война. Последната справедлива война. Баща й беше служил в Отдела за стратегически проучвания, както са наричали тогава ЦРУ. Някъде към края на войната го хвърлили с парашут в Италия, където действал сред партизаните. Скитал из планините с банда ренегати, свикнали да убиват фашистите, за да се прехранват и въоръжават от тях. Сетне войната свършила, а той останал в Европа, за да помага при разследването на военнопрестъпниците. Онова, на което станал свидетел през този период, го накарало да преосмисли възгледите си за човечеството.

Накрая се върна към мирния живот, но вече не беше същият. Живееше с бутилката, спомените и кошмарите си. Майка й също не му остана длъжна и побърза да се огради в един собствен свят, затваряйки ума си за всички останали. Сигурно заради това Кели израсна толкова бързо. Понякога се питаше, дали онази история с Нелис щеше да завърши по същия начин, ако тогава баща й беше още жив. Може би щеше да й помогне. Най-малкото щеше да й даде добър съвет, а не да я остави да троши стената с глава. И едва ли би се хванал толкова наивно на въдицата на Прага. Щеше да й каже да се прокрадне внимателно към примамката и да я наблюдава от разстояние.

Това, което й остана в наследство от баща й, бяха разказите му. А тя самата какво ще остави в наследство? Вече е на четиридесет и две, няма деца, нито многообещаваща кариера. Единственото, което я подтикваше да продължава, беше Джони. Без нея сигурно е пропаднал.