Скотт Сиглер - Земно ядро

Измъкна се от водата и седна. Помещението приличаше на катедрала и излъчваше собствена мека светлина. Ръбът на купола отдавна бе рухнал от ерозията и се виждаше какво има вътре. Ерозията вероятно бе принудила скалоподите, или по-скоро сребристите, буболечки, да вдигнат този вълнолом. Зад него почваше гладък каменен под.

В средата на купола, на петнайсет метра от вълнолома, висеше огромна гладка сфера, като полилей. Беше с диаметър три метра и бе закачена над голяма дупка. Ангъс си спомни, че на картата имаше странна линия, която тръгваше от центъра на кораба към земните недра. На много по-голяма дълбочина, отколкото можеха да отчетат неговите уреди, макар да бяха много чувствителни. Парчетата от пъзела се подредиха в ума му. Тази сфера можеше да е само едно.

Атомна бомба.

На всичкото отгоре, изглежда, бе голяма. Естествено атомната бомба бе приблизително предположение. Технологията на скалоподите можеше да е всякаква, но логически погледнато това трябваше да е някаква бомба. Километър по-надолу температурата би превишила точката на кипене — там не можеше да съществува никаква форма на живот.

Някакво движение върху сферата привлече погледа му. Една сребриста буболечка се суетеше върху закривената огледална повърхност. Спря и отвори някакъв панел, под който се показа малко отделение. Макар да бе далече, Ангъс успя да види, че „главата“ на сребристата буболечка не е с обичайната клиновидна форма, а има три малки кабелчета, които се полюшваха като трева на вятър. Напомни му за трите пръста на пипалата на скалоподите. Буболечката мушна кабелите в отделението, размърда ги и ги извади. След това затвори панела и се скри от погледа му от другата страна на сферата.

— Поддръжка — смаяно каза Ангъс. — Ето за какво са служели първоначално тези проклети машини за поддръжка.

Наблюденията му бяха прекъснати от слабо трак-трак на метал върху камък и той бавно се обърна надясно. Две сребристи буболечки с пипала на главите бяха спрели на три метра от него. Просто си стояха, наблюдаваха и вероятно общуваха с другите, Ангъс изведнъж се сети, че е оставил заглушителя на брега при О’Дойл.

Отляво дочу тихо цамбуркане.

Обърна се и ужасено видя други две сребристи буболечки — бързо се приближаваха през плитчините. Сферичните им тела очевидно бяха херметически затворени, така че се носеха по водата като поплавъци, а краката им се движеха бързо и равномерно като весла на галера с роби.

Ангъс се отблъсна от стената, притисна пояса към гърдите си и се понесе по течението. Сребристите буболечки го последваха с изненадваща скорост. Ангъс зарита още по-усилено, но буболечките го приближаваха като някакви пирани на забавен кадър.

Изведнъж мракът на пролома отстъпи пред ослепителната светлина на изкуствените слънца. Ангъс отчаяно зарита в стремеж да достигне отсрещния бряг. Забори се с дърпащото го течение и скоро нагази в плитчините изтощен, но усмихнат. Беше успял. В този край на кораба лъскавият платинен прах бе толкова гъст, че беше като кал. Краката му потъваха до глезените, но той победоносно излезе от водата.

И най-накрая го видя. Ясен като ден, входът на Магистралата на Лин го приканваше само на двайсет метра от него. Той се запрепъва натам.

10:05

Устройството Марко/Поло тихо запиука. Черните букви на зеления светещ дисплей ясно показваха кой служител на „Земно ядро“ приближава.

Ангъс Кул.

Беше на петдесет метра.

Кейла се усмихна.

10:06

Ангъс чу нещо напред. Спря и замръзна като уплашен заек. Заслуша се за шумолене на изсъхнали листа, но не чу такова нещо. Не чу и потракването на сребристи буболечки. Другите от групата бяха далеч зад него, така че кой можеше да е?

Спасителен екип.

Повика го женски глас.

— Доктор Кул? Доктор Кул, вие ли сте?

— Аз съм!

Стъпките на жената бързо приближаваха.

— Дръжте се, докторе! Идвам!

След секунди светлината от лампата на каската й изпълни тунела и тя се появи. Носеше автомат.

Беше облечена с изцапан жълт кул-стюм на „Земно ядро“, върху който бе опасала ремъци за катерене. Под миньорската каска се подаваше мръсна руса коса. На врата й висяха очила за нощно виждане.

— Доктор Кул, добре ли сте?

— Да, добре съм — отвърна Ангъс. Спасители. Изпита огромно облекчение. В крайна сметка щеше да се измъкне. — Ти коя си?

— Изпраща ме „Земно ядро“ — отговори жената с усмивка. — Ще ви измъкнем всички. Къде са останалите?