Рон Хаббард - В преследване на смъртта

Отново се захвана да чертае в широк кръг символите на споменатите контролни органи, както и много други. Беше трудно да се следят знаците и надписите, защото пишеше много бързо и с дребни букви.

Помоли я да му набави още половин дузина книги и бързо ги разгледа.

Като смени мастилото с червено, той нарисува спирала, която се стесняваше от периферията на чертежа към центъра му. Спря и късо се засмя.

Графинята отново беше седнала до него.

— Много е красив.

— И абсурден — каза Хелър с тих глас. — Когато събереш всички точки на пресичане според тези книги, се оказва, че планетата НАИСТИНА има император, който има два командни поста за планетата, както и ПЪЛЕН контрол над нея. Губя си времето.

— Къде са командните постове и КОЙ е императорът? — попита графиня Крек.

— Знам едно прекрасно местенце, където можем да обядваме — каза Хелър.

— Не, не, Джетеро. Като изключим някои същества от женски пол, никога не съм те виждала да правиш нещо абсурдно. Ти винаги удряш точно в целта. Кажи ми.

— Ще се изсмееш. Планетата няма император, а кралските дворци са всъщност само туристически атракции. Но ще го довърша така или иначе, щом настояваш.

Под „командни постове“ той написа в центъра на чертежа СГРАДАТА НА КОМПАНИЯТА „ОКТОПУС ОЙЛ“ и ИМЕНИЕТО ПОКАНТИКЪЛ, ХЕЪРИТАУН, НЮ ЙОРК.

В центъра на чертежа изрисува с червени печатни букви ИМПЕРАТОР: ДЕЛБЪРТ ДЖОН РОКСЕНТЪР.

Отново се засмя и завъртя големия лист с геометричните символи и имена към графиня Крек.

— Ето. По него можеш да учиш котката да тича в кръг. А сега да отиваме да обядваме.

Тя погледна схемата. Внимателно я сгъна и я сложи в чантичката си. Започна да му помага да наредят томовете книга обратно на стелажите.

Косата ми се беше изправила!

Хелър беше дяволски прав!

И макар че той не обърна внимание на чертежа, разбрах по начина, по който тя го сгъна и запази, че ТЯ ЗНАЕ!

Графинята изглеждаше много замислена за нещо, докато слизаха по широките стълби на голямата сграда в гръцки стил.

Тръгнаха на север по Пето авеню, като умело си пробиваха път през обедните тълпи. Стигнаха до 53-а улица, пресякоха и повървяха малко на запад. Внимателно набелязвах място след място, откъдето един куршум от снайпер би могъл да удари графиня Крек в гърба. А в момента тя просто стоеше неподвижно и се взираше в две въртящи се врати. Каква лесна мишена!

— Музеят на модерното изкуство? — попита тя. — Мислех, че ме водиш на обяд. Картини ли ще ядем?

Той се засмя, побутна я към въртящите врати и отново се изравни с нея във фоайето на входа. Плати четири долара за два билета и я поведе през главната зала. Всичко беше в стъкло и мрамор. Към тях валяха покани да бъдат отведени към специални експозиции, но той я насочи направо през главната зала и като излязоха през някаква врата, се озоваха в обширна градина. Между дърветата се виждаха многобройни скулптури със странни форми, но той я поведе по една тераса. Хелър спря до една врата и влязоха. Кафетерия.

Той й даде поднос с ножове и вилици и двамата минаха по шуберите. Всички купи, пълни с апетитна храна, й бяха напълно непознати. Накрая си беше избрала пет различни салати, няколко кроасана, горещ шоколад и три вида сладолед. Неговото меню не изглеждаше по-благоразумно.

Хелър посочи накъде да вървят, излязоха отвън и седнаха на една маса. Обедното пролетно слънце проблясваше през напъпващите листа на дърветата. Наблизо звънтеше фонтан. Пред тях се разстилаше градината.

— Хубаво е — каза графиня Крек. А след това започна да яде, опитвайки това-онова. Беше се научила да си служи с вилиците, но се отнасяше към тях с известна предпазливост.

Хелър вече беше съвсем опитен. Той подъвка разсеяно, но после се облегна назад. Погледът му бе насочен към градината, но нито към Роден, нито към Реноар.

Внезапно той започна да се киска.

— Престолонаследник младши — каза. Отново се засмя и отново го каза. Графиня Крек продължаваше да се труди над сладоледа, но попита:

— Какво ти се върти в главата?

Той отвърна:

— Нищо. — Но продължаваше да се киска.

Тя каза:

— Джетеро, винаги ме обвиняваш, че съм потайна, но ти си този, който не е откровен. За какво се смееш?

Той отново се изкиска.

— На едно име, което имах на времето — отвърна. — Как ти се струва този сладолед? Нарича се „Шамфъстък Пикасо“.

— Джетеро, ще получиш един „Шамфъстък Пикасо“ в лицето, ако не ми кажеш за какво се смееш.

— На една шега. Престолонаследник младши. — И отново се разсмя.