Станислав Лем - Как Микромил и Гигантиан задвижиха мъглявините

Астрономите учат, че всичко, което съществува — мъглявини, галактики, звезди, — се отдалечава едно от друго във всички посоки и от това непрекъснато движение Вселената се разширява вече милиарди години наред.

Мнозина се чудят много на това всеобщо разбягване и като се връщат в мислите си назад, стигат до извода, че преди много-много години целият Космос е бил съсредоточен в една точка, подобна на звездна капка, която по неизвестна причина избухнала, а взривът й продължава и до днес.

А когато размишляват така, ги обзема любопитство какво би могло да е станало преди това, и не могат да решат тази загадка. А ето какво станало.

В предишната Вселена живеели двама конструктори, толкова несравними майстори в космогоничния занаят, че нямало нещо, което да не могат да направят. Но за да се направи нещо, най-напред трябва да има план за него, а планът трябва да се измисли, защото откъде иначе ще се вземе? Така че двамата конструктори, Микромил и Гигантиан, непрекъснато мислели над това по какъв начин могат да разберат какво още може да се конструира освен всичките чудатости, които им идват в главата.

— Мога да направя всичко, което ми дойде на ум — казал Микромил, — но не всичко ми идва. Това ме ограничава, както и тебе, защото не можем да измислим всичко, което може да се измисли, и може да се получи така, че нещо друго, не това, което сме измислили и което правим, е достойно за осъществяване! Какво ще кажеш за това?

— Прав си, несъмнено — отвърнал Гигантиан, — но какъв изход виждаш от това?

— Каквото и да правим, правим го от материя — отговорил Микромил — и в нея са заложени всичките възможности. Ако измислим къща, ще построим къща, ако е кристален дворец — ще създадем дворец, ако е мислеща звезда, ще направим мислеща смес, защото и това е по силите ни. Но в материята има повече възможности, отколкото в нашите глави. Затова трябва да й сложим уста и тогава тя сама ще ни каже какво още може да се направи от нея, за което изобщо не ни е хрумнало!

— Устата е необходима — съгласил се Гигантиан, — но не е достатъчна, защото казва това, което преди това се ражда от разума. Така че не само трябва да сложим уста на материята, но да й дадем и мислене, след което може би ще ни разкрие вече всичките си тайни!

— Право казваш — отвърнал Микромил. — Делото си струва усилията. И аз виждам нещата така: тъй като всичко съществуващо е енергия, мисленето трябва да се изгради от нея, като се започне от най-малката частица, от кванта. Квантовото мислене трябва да се затвори в клетчица, направена от атоми, колкото се може по-миниатюрна. Затова трябва да се заемем с делото като атомни инженери, умалявайки и умалявайки непрекъснато. Когато успея да насипя в джоба си сто милиона гении, когато се сместят безпрепятствено там, целта ни ще бъде постигната: гениите ще се размножат и тогава всяка шепа мислещ прах ще ти каже не по лошо от множество мъдри съветници какво и как да направиш!

— Не, не така! — възразил Гигантиан. — Обратното трябва да се направи, защото всичко съществуващо е маса. Така че от всичката маса на Вселената трябва да се изгради един мозък, необикновен по големината си и изпълнен с мислене. Когато го попитам, той ще ми разкрие всичките тайни на целокупното творчество — сам, без чужда помощ. Твоят мислещ прах е безполезна чудатост, защото ако всяко мислещо зрънце говори нещо различно, ще се объркаш и никакви знания няма да получиш!

От дума на дума двамата конструктори се скарали жестоко и вече не можело и дума да става, че ще решат заедно задачата. Затова се разделили, присмивайки се един на друг, и всеки се захванал да работи по своему. Микромил започнал да лови кванти, затварял ги в атомни клетчици и тъй като им било най-тясно в кристалите, учел да мислят диамантите, халцедоните и рубините. С рубините му вървяло най-много и затова затворил в тях толкова разумна енергия, че чак заблестяло. Той имал и много други самостоятелно мислещи минерални дребосъци като смарагдите, лазурно разсъждаващи, и топазите, пресметливи в жълто, но червеното мислене на рубините му се харесало най-много. А докато Микромил се трудел сред хора на пискливите малчугани, Гигантиан посветил времето си на великаните. Придърпвал той към себе си с най-големи усилия слънца и цели галактики, разтапял ги, смесвал ги, споявал ги и ги свързвал и с пот на челото създал космочовек, един толкова всеобхватен великан, че извън него не останало нищо освен една цепнатина и в нея Микромил със своите драгоценни камъни.