Станислав Лем - Как Микромил и Гигантиан задвижиха мъглявините

Когато двамата завършили делото си, вече не ги било грижа кой ще научи повече тайни от това, което е създал, а само кой от тях е бил прав и е направил по-добрия избор. Затова се призовали взаимно на съпернически турнир. Гигантиан чакал Микромил, застанал до своя космочовек, който се простирал на вечни светлинни векове надлъж, нашир и на височина, с тяло от черни звездни облаци, с дъх от милиарди слънца, с ръце и нозе от галактики, свързани помежду си гравитационно, с глава от сто трилиона железни планети, а на главата — мъхеста шапка, горяща, от слънчева вълна. Когато Гигантиан настройвал своя космочовек, летял от ухото до устата му и всяко от тези пътешествия продължавало шест месеца. А Микромил дошъл на бойното поле сам, с празни ръце. В джоба си имал дребничък рубин, който искал да противопостави на колоса. Разсмял се при вида му Гигантиан.

— И какво ще каже тази трохичка? — попитал той. — Какво може да представлява нейното знание пред тази бездна от галактическо мислене и мъглявинно умуване, където мисълта се предава от слънце на слънце, мощната гравитация я усилва, избухващите звезди придават блясък на идеите, а междупланетарната тъмнина преумножава замисъла?

— Вместо да се хвалиш със своето и да се биеш в гърдите, по-добре се залавяй за работа — отвърнал Микромил. — Защото знаеш ли, че няма защо да разпитваме нашите създания? Нека сами да поведат съперническа дискусия! Нека моят микроскопичен гений срещне твоя звездочовек на бойната арена, където мъдростта е щит, а меч е разумната мисъл!

— Така да бъде — съгласил се Гигантиан. И се отдръпнали от своите творения, за да застанат те сами на арената. Пообикалял, пообикалял в тъмнината червеният рубин, над океана от вакуум, в който плавали звездни планини, над блестящото неизмеримо туловище и запищял:

— Ей ти, прекалено големия, огнен дървеняко, неизмеримо нищо и никакво, можеш ли да си помислиш каквото и да е нещо?

Тези думи достигнали чак след една година до мозъка на колоса, раздвижили се в него небосводите, споени с майсторска хармония, той се учудил на дръзките думи и поискал да види кой се осмелява да му говори така.

Ето защо започнал да обръща главата си натам, откъдето му задали въпроса, но докато я извъртял, минали две години. Погледнал с ясните си очи-галактики в мрака и не видял нищо в него, защото рубинът отдавна не бил там и пискал вече зад гърба му:

— Ама че си непохватен, мой звездооблачни, мой слънчевокоси, какъв си ленивец-неповратливец! Вместо да си въртиш главата, космата от слънца, по-добре кажи можеш ли да сметнеш колко прави две и две, докато половината от лазурните гиганти не е изгоряла в черепа ти и не е загаснала от старост!

Разгневили тези безсрамни насмешки космочовека и той започнал да се извръща колкото се може по-бързо, защото му говорели зад гърба. И се извръщал все по-бързо и по-бързо, и се въртели около оста на тялото му млечните пътища, и се извивали от инерцията раменете на галактиките, до този момент прави, в спирални, и закръжили звездните облаци, от което се превръщали в сферични тела, и всички слънца, луни и планети се завъртели в него от инерцията като пумпали. Но преди да светне към своя противник с очните си орбити, той вече го подигравал откъм другата му страна.

Все по-бързо и по-бързо се носело кристалчето-смелчага, а космочовекът също започнал да кръжи и да кръжи, но не можел по никакъв начин да го настигне, макар че вече се въртял като пумпал, и накрая набрал такива обороти, развил такава скорост, че веригите на гравитацията се разхлабили, натегнатите до краен предел шевове на притеглянето, направени от Гигантиан, се разшили, скъсали се връзките на електрическото привличане, и, подобен на ускорена центрофуга, космочовекът се пукнал и се разлетял по всичките страни на света, въртейки спирални галактики-факли, сеейки млечни пътища, и от тази центробежна разпръскваща сила започнало движението на мъглявините. След това Микромил казвал, че е победил, защото космочовекът на Гигантиан се разлетял, преди да е рекъл «гък» или «мък». На което Гигантиан отговарял, че целта на състезанието не била да мерят спояващата сила, а разума, иначе казано — кое от техните създания е по-умно, а не кое остава по-дълго време цяло. И тъй като това нямало нищо общо с предмета на спора, Микромил го подвел и го измамил нечестно.

Оттогава спорът им станал още по-разгорещен. Микромил търси своя рубин, който се загубил някъде по време на катастрофата, но не може да го намери, защото погледне ли, вижда червена светлина и веднага тича натам, но това е само светлината на мъглявини, проблясващи от старост, червеникави, така че той продължава търсенето и все така напразно. А Гигантиан се опитва с гравитации-въжета и лъчи-конци да зашие тялото на пръсналия се свой космочовек, използвайки за игли най-твърдо лъчение. Но каквото зашие, веднага се пуква, такава е страшната сила на вече започналото движение на мъглявините. И нито единият, нито другият успял да разбере от материята нейните тайни, макар че и на разум я научил, и уста и сложил, но преди да се стигне до решителния разговор, се случила бедата, които неразумните поради своето невежество наричат сътворение на света.