Сергей Лукяненко - Вечерна беседа с господин специалния посланик

Преди да влезе в асансьора, Анатолий не се сдържа и погледна още веднъж през прозореца.

Разбира се, корабът на Чуждите беше на предишното си място — точно над паметника на Петър Първи, на височина сто и четиринайсет и половина (проверено) метра, непоколебимо удържан в нощното небе от антигравитационните (заявено) двигатели, а ивицата оранжеви светлинки, обозначаващи бойните постове (вероятно) все така обкръжаваше огромния диск.

А и къде да ходи?

А долу, под чудовищната машина за смърт и разрушения, висяща над Москва вече втори месец, мигаха реклами, по улиците се движеха автомобили, разхождаха се хора, вдигайки от време на време глава нагоре. Човек — това е много пластично създание. Човек може да свикне с всичко, при това удивително бързо.

Анатолий въздъхна и влезе в асансьора.

— Добър вечер, господин специален посланик. — поздрави го охранителя. Немлад човек, сигурно с чин поне майор. Някой от група „Алфа“, най-вероятно.

— Добър вечер.

Охранителя натисна копчето и асансьора запълзя нагоре. За какъв дявол Чуждите си харесаха точно тази сграда?

— Как върви? — вежливо се поинтересува охранителя.

Това беше ритуален въпрос и отговорът на Анатолий беше не по-малко стандартен:

— Работим.

В асансьора сигурно имаше десетина подслушващи устройства. И в екипировката на охраната — още поне пет. И у Анатолий — седем звуко, видео и дявол-знае-какви записващи приспособления, за които знаеше, три — за които не трябваше да знае, и неизвестно още колко, добре замаскирани. Да се говори за каквото и да било беше нелепо, а и той не възнамеряваше да споделя тайни с охраната… независимо, че това беше проверен и предан до мозъка на костите си професионалист. Но днес охранителя се реши на още един въпрос:

— В новините… там имаше интервю с… — леко кимване нагоре, — та те казаха, че изобщо не са възнамерявали да водят преговори… че само господин Анатолий Белов ги е убедил да не бързат със завладяването на Земята…

Анатолий не отговори. А и охранителя, явно съобразявайки, че за тази изтървана реплика ще трябва да отговаря по-късно, замълча.

Асансьора спря.

— Късмет. — пожела охранителя в гърба на Анатолий. — Успех!

Изглежда човека наистина се вълнуваше…

Въздъхвайки дълбоко, посланикът за специални поръчения към президента на Русия Анатолий Белов прекрачи на територията на чуждопланетното посолство.

Според общоприетата дипломатическа практика — на територията на чужда, а според грубатата истина — трябваше да се добави „и враждебна“, държава.

Само преди два месеца тук имаше някакъв офис. Впрочем, след като враговете избраха именно тази сграда за свое посолство в Русия, от офиса не остана дори следа. Чуждите изчистиха целия етаж до гола бетонна кутия за по-малко от час. А след още един час, когато Белов за пръв път влезе в посолството, то вече имаше този си вид.

Стените — лениво мърдащ оранжев материал, приличащ на разрошено кечѐ. Подът и таванът — същото, само че в червен цвят. Малко мебели — с непривични форми, макар че предназначението им лесно се разгадава, разхвърляните по тавана обрасли светилници излъчваха макар и бледа, но абсолютно чиста бяла светлина.

Разбира се, ако белият цвят може да се счита за чист…

— Добър вечер, господин специален посланик. — вежливо каза грагът, седящ до вратата. Функцията му беше приблизително определена като охрана-секретар. На свитите почти до брадичката тънки колене на грага лежеше лъчемет, а във въздуха пред него, менейки стремително цвета си, се рееше малка топка… вероятно — холограма, вероятно — информационен терминал, вероятно — работещ във видимия, инфрачервения, ултравиолетовия и радио спектри.

— Добър вечер. — Анатолий кимна, задържайки няколко секунди погледа си върху топката — за да могат скритите в очилата записващи устройства, най-новата и най-секретната разработка на учените, да съберат повече информация. — Подраних ли?

Той знаеше, че е пристигнал с три минути по-рано от уговорения час. Именно затова, да се опита да поговори с охраната… вероятно — не толкова изтънчен в дипломатическите игри.

Как му беше омръзнала тази дума — „вероятно“! Никаква точна информация, за нищо! Освен за височината, на която висят над Москва, Вашингтон и Пекин летящите чинии. А и това… с какво са свързани периодичните колебания на тази височина: плюс дванайсет сантиметра, минус осемнайсет и връщане към предишното ниво?