Роджър Зелазни: Краят на похода

— Винаги съм гледал на бързата смърт като на нещо маловажно — отговаря той.

— Кажи ми я, за да мога да се защитя, ако някой иска да се възползва от нея.

Нахалният старец има дързостта да се изсмее. Решавам във всички случаи да удължа смъртта му.

— Ще ти кажа — отвръща той — и ти пак няма да можеш да се предпазиш от нея. Вече виждам, че ще умреш, като познаеш любовта.

Тропвам с крак и рева:

— Любов? Любов? Трябва акълът ти да е потрошен като всичко друго в тебе, за да ме обвиниш в такава глупост. Любов!

Смехът ми кънти в пещерата, докато го обезглавявам, сграбчвам главата му за брадата и я тътря по прохода. Гърдите ме болят от смях.

След някое време вземам нечий крак и започвам да го дъвча. Доста е жилав. Трябва да е на героя.

Моят господар Глаум, извечен и бъдещ властелин на света, влиза тази вечер облечен в изцапаните си от Светлината дрехи, за да се възхити на работата ми и да ме поздрави за вековете, прекарани толкова полезно. Той ми дава изящно изработен златен часовник с гравираното ми име, за да ме възнагради за вярната служба.

— Бактор, мили мой — пита той след време, — защо виждам останките само на девет от оръжията на Светлината, щом всички герои са паднали?

Аз се кискам.

— Тук са само девет — обяснявам. — Другият е горе в страничния коридор. Героят влезе от друго място, не като останалите, и аз го спрях там. Беше хитър.

— Искам сам да видя.

— Разбира се, господарю. Следвай ме.

Водя го нагоре по страничния коридор. Чувам, че си поема дъх, щом спирам пред нишата.

— Този е цял! — изсъсква той. — Мъжът си стои непокътнат, оръжието не е счупено!

Аз отново се смея.

— Но е безопасен, господарю. Сега и завинаги. Този го обезвредих с магия, вместо да го насека със силата на тялото си. Идвам тук от време на време, за да му се възхищавам. Той е най-добрият. Едва не ме уби.

— Глупак! — вика той. — Една магия може да се развали! И виждам, че това са Глоринг и Демерунг! Трябва да ги довършиш сега, за да сме сигурни в триумфа си!

Той посяга към смъртоносния жезъл в ножницата на колана си.

Обръщам се отново и разглеждам върха на това оръжие, което спрях едва на сантиметър от гърдите си, когато магията ми замрази всякакво движение и остави усмихнатия му притежател като статуя на възмездието и екзекуцията, отложени завинаги. Острието на Демерунг е по-тънко от най-тънкото листо, върхът му — най-близката точка, до която материята може да се приближи към безкрайността…

Чувам господаря си:

— Махни се, Бактор.

Но чувам и друг глас — моя. Той изкрещява думите, които развалят магията. Прекрасният удар е нанесен след хилядолетия отлагане.

После острието се хлъзва назад сред фонтан от телесните ми сокове и аз падам.

Когато прекрасната вещ, източваща капка по капка живота ми, се насочва към Глаум, поглеждам собственика й, белотата на прекрасното му лице, стиснатите зъби в усмихнатата му уста…

© 1989 Роджър Зелазни

© 1998 Роза Григорова, превод от английски

Roger Zelazny

1989

Сканиране: Mandor, 2010

Редакция: Alegria, 2010

Издание:

Роджър Зелазни. Мраз и огън

Американска. Първо издание

Библиотечно оформление: Софка Ташчиева

Художник: Маргарита Ташчиева

Редактор: Силвия Вълкова

Коректори: Нина Иванова, Зефира Иванчева

ISBN 954–527–084–5

Свалено от «Моята библиотека» http://chitanka.info/lib/text/15957

Последна редакция: 2010-05-04 11:00:00

Dämmerung; dammern (нем.) — «зора, зазоряване»; но и «здрач, здрачаване». — Б.р.