Роджър Зелазни - Създаване на научнофантастичен роман

Това изисква известно гъвкаво обмисляне. Твърдо вярвам, че мога да напиша същата история — успешно — поне по дузина различни начини: като комедия, като трагедия или като нещо по средата; от гледна точка на второстепенен герой, от първо лице, от трето, в различно време и така нататък. Но вярвам и че за конкретно художествено произведение има един начин, който е по-добър от всички останали. Струва ми се, че материалът трябва да диктува формата. Да го накарам да извърши това както трябва за мен е най-трудната и най-благодатната част от написването на литературно произведение. То далеч надхвърля всички номера на рефлекса и навлиза в областта на естетиката.

Така че трябваше да определя подхода, който най-добре би създал търсения тон. Това, разбира се, изискваше да изясня собствените си чувства.

Героят ми, Били Блакхорс Сингър, макар и роден в почти неолитна среда, получава солидно съвременно образование. Само това вече е достатъчно да доведе до конфликти у него. Човек може да отрече миналото си или да се опита да се приспособи към него. Били отхвърля съвсем малко. Той е много способен, но объркан. Реших да му дам възможност да се помири с всичко в живота си.

Видях, че ще се получи роман за герой. Разкриването на толкова сложен характер като този на Били ще изисква действие. Предишният му живот е преплетен с митовете, легендите, фанатизма на народа му и макар произходът му все още да е значима част от характера му, аз се опитах да го покажа, като вмъкна в повествованието мой преразказ на различни части от мита на навахите за сътворението и съответен материал от легендите им. Реших да представя част от тях в стихове, част — в оригинал, а трета част — свободно базирана на легендарен материал. Това, както се надявах, би придало на книгата известен аромат и би помогнало на моя герой да се оформи.

Проблемът с вкарването на футуристичната основа се засили, защото вече бях натоварил разказа с вмъкнат индиански материал. Трябваше да намеря начин да сбивам и съкращавам, така че откраднах идея от трилогията на Дос Пасос „САЩ“. Въведох „дискови“ секции по аналогия с неговите поредици „Кинопреглед“ и „Окото на камерата“ — тук-там по няколко страници, съставени от заглавия, нови сведения, откъси от популярни песни, за да предам атмосферата на времето. Този механизъм помогна да се вкара в действието много фон, без да се забави ходът, а странното му оформяне почти със сигурност беше достатъчно интересно визуално, за да възбуди любопитството на читателя.

Развитието на интригата изискваше да се въведат половин дузина второстепенни герои — и то не само незначителни, каквито бих могъл да вкарам като напълно безлични фигури. Обаче спирането, за да се прави пълен портрет на всеки един с помощта например на дълги ретроспекции, би могло да е фатално за разказа, тъй като те са предвидени да се появят точно когато историята е набрала скорост. Тогава се възползвах от случая и наруших едно основно правило на писането.

Почти всяка книга за изкуството на писането съветва: „Показвай. Не разказвай“ — т.е. вие не просто съобщавате на читателя какъв е героят — вие го показвате, защото разказването обикновено има отдалечаващо въздействие и предизвиква равнодушие у читателя. Той малко се идентифицира с героите и малко е съпричастен, ако само му се разказва за тях.

Реших, че не само ще разказвам на читателя какъв е всеки герой, а и ще се опитвам да направя от това интересно читателско преживяване. Бях длъжен да го направя.

Ако се каните да нарушите правило, извлечете полза от това. Направете го значително. Експлоатирайте го. Превърнете го в достойнство.

Озаглавявах фрагмент с име на герой, след запетая пишех дълго, сложно, описващо героя изречение, като слагах всичките му съставни прости изречения и фрази на отделен ред, така че да изглеждат като стихотворение на Уитман. Колкото до моите „дискови“ раздели, исках да ги направя визуално достатъчно интересни, за да привлека читателя към това, което всъщност си беше директно описание.

Друг проблем в книгата възникна, когато известен брой телепати използваха необикновените си комуникативни способности да създадат временно многосъставно или масово мислене. Имаше моменти, когато трябваше да покажа това мислене в действие. „Бдението над Финеган“ ми се стори добър модел за потока на съзнанието, който исках да използвам. А „Джойсприк“ на Антъни Бърджис — бях я прочел неотдавна — съдържа раздел, който би могъл да се вземе като първообраз за писане по този начин. Последвах го.