Волфганг Йешке - Последният ден на Сътворението

Резултатите потвърдиха хипотезите на Уилям И. Б. Бенсън от Националната научна фондация и на Орвил Л. Банди от университета в Южна Калифорния. Те потвърдиха и някои авантюристични предположения на висши военни от Пентагона, чийто военен проект в най-общ план бе вече готов в края на 60-те години, във връхната точка на програмата «Аполо». На пресконференциите в Париж и Ню Йорк, където се оповестиха резултатите от експедицията, част от информациите бяха предвидливо премълчани. Те се отнасяха до извадения на бял свят по време на сондажните работи материал, който отначало не можеха да идентифицират, но той явно представляваше най-важният аргумент в ръцете на привържениците на проекта. Този аргумент накара президента Никсън още в средата на февруари 1971 драстично да съкрати бюджета за космическите полети на НАСА, когато полетът на «Аполо 14» току-що бе завършил успешно, за да предостави средства за проекта, първоначално скрит под названието «Стийлаб» и подготвян съвместно от военноморските сили и НАСА.

Резултатите потвърдиха някои загадъчни подробности, събрани от тайната служба. Първата подробност, на която бе обърнато внимание, датираше от 1959г. Тя идваше от френското военно министерство и беше в най-висша степен тревожна, тъй като нямаше никакво обяснение за обстоятелствата около нея. Обозначиха я като «артефакт 1». По-нататъшните изследвания бяха възложени на командир [2] Чин от военноморските сили на САЩ — между лейтенант и капитан. — Б.пр. Франсис, опитен мъж от отдела за технооръжейно развитие при военноморските сили на САЩ. Едва през 1968 той се натъкна на друга сигурна подробност, която явно се свързваше с първата — беше открит «артефакт 2». Той идваше от Швейцария. През 1969 се появи и една информация, изровена от тайната служба във Ватикана. Тя бе взета под ключ като «артефакт 3». Мозайката се редеше частичка по частичка. Картината се допълваше постепенно и научната база на начинанието прие формата, която Франсис и неговите сътрудници отдавна предполагаха. За целта всички публикации в областта на теоретичната физика от цял свят вече от десетилетие насам бяха грижливо подбрани и преразгледани.

Анахронизмите трудно могат да се разпознаят. Човек трябва или да е съвременник на събитията, за да ги подреди по функция и по вид, или по-късно роден, но да знае за тях от преданията. За рано родения те биха изглеждали по-скоро като куриози или като магически или свети предмети — в зависимост от простодушието на сърцето, вярата и научното схващане.

Наистина от векове насам съществуваха предположения, че в Западния средиземноморски басейн още в праисторическо време се е разиграло събитие, което би могло да се нарече «фрактура във времето». Откривани били странни находки по крайбрежието на Южна Испания и Южна Италия, на Малта, Сардиния, Корсика и Балеарските острови, а най-вече в Сицилия, които поради свръхустойчивата си направа и загадъчност повсеместно почитали и отчасти все още почитат като реликви. По правило се касае за парчета лек метал, оцветен от мръснобяло до жълтеникаво-кафяво, приличащи на много стара слонова кост или на останки от черепи и кости, които морето и пясъкът са шлифовали в продължение на столетия и са деформирали до неузнаваемост. Особено привлекателни били те за фантазията, която вложила в тези костни фрагменти образи, историчност, дори святост, та да ги обяви за като по чудо спасени части от телата на всевъзможни светии, бродели някога по земята.

Така в Сан Лоренцо, недалеч от Реджо ди Калабрия, вече от петстотин години се почита едно двадесетсантиметрово парче от този материал като показалец на пророк Еремия. В Алхесирас пред Гибралтар се пази като реликва отломък с квадратна форма с дължина на стената около дванадесет сантиметра, което се смята за горната част от черепната кутия на Йоан Кръстител, чиято отсечена глава по чудотворен начин била изхвърлена от морето на испанските брегове. Освен това в най-малко трийсет и седем църкви на Сицилия почиват костици от пръсти на ръце и крака, горни и долни челюсти, ребра и пищяли на не по-малко от двайсет и седем светии, пророци и подобни заслужили мъже.

Най-забележителната находка впрочем почиваше доскоро в едно сребърно ковчеже в «Санта Феличита» в Палермо — най-святото нещо на св. Вит или Витус, както го наричат там. Витус, светец, между другото днес патрон на пивовари и миньори, сакати и казанджии, артисти, аптекари и винари, на когото се молят при нощно напикаване и пожарища, ухапване от змия и бяс, хорея и епилепсия, нервност и застрашено целомъдрие, произхождал от Мазара дел Вато на югозападния бряг на Сицилия и е трябвало да изтърпи, както се знае, доста ужаси от палачите на Диоклециан около 304—305. Син на заможен езичник на име Хилас, за най-голям ужас на бащата още в невинна седемгодишна възраст той постъпил в сектата на християните. За да избегне преследванията на разгневения баща, той забягнал с дойката си Кресценция и възпитателя Модестус за Лукания. Там бил разпознат, хванат и откаран в Рим, където по особено жесток начин искали да го пратят на смърт, потапяйки го в казан с врящо масло. В последния момент ангели спасили страдалеца и го отвели обратно в далечната му родина, където той не след дълго умрял.