Волфганг Йешке - Последният ден на Сътворението

Противниците не дали нито един изстрел. Дали не са имали повече възможност за това? Със затаен дъх Тифенбахер се ослушвал в тъмнината, но не долавял нищо освен тракането на зъбите на своите хора, които мръзнели под изцъкленото звездно небе, и стенанията на ранените, щом се опитвали да променят неудобното си положение. На границата на доловимото можел да се усети тих усърден шепот — шумът на вятъра, който се триел в дюните и търпеливо пренасял песъчинка след песъчинка от Лъв към Лий в големия пясъчен часовник на времето.

Утрото сякаш не искало да настъпи. Едва най-после се показало светлото сияние на източния хоризонт. Тифенбахер запримигал напрегнато в дрезгавината. Постепенно се очертали някакви контури, но той могъл да различи само профила на дюните. Камилите, както и нощните фигури, били изчезнали като призраци. Той взел един автоматичен пистолет, измъкнал се от окопа и се приближил внимателно към обстрелваното поле. Виждали се кратерите и браздите от куршумите, но нито един убит, никаква кървава диря наоколо — единствено следи от мъже и камили.

Два часа по-късно пристигнало подкреплението от Кварлия — три коли, едната от които санитарна, и десет души. Разтоварени били два чамови ковчега, санитари дали първа помощ на ранените.

Преди да се качи, Тифенбахер проверил дали странното оръжие, което намерил в пясъка, е още под седалката му. То наистина си стояло там непокътнато.

Качил се и след няколко минути конвоят потеглил.

На следващата година през март частта на Тифенбахер била прехвърлена в Оран. Тифенбахер се наслаждавал на неочаквания живот в големия град, особено след месеците, прекарани във въшлясалите квартири в пустинята. Една вечер го издебнали стрелци от засада. Той починал под града от куршуми.

Когато в казармата отворили шкафчето на загиналия, открили цяла колекция от трофейни оръжия, достатъчна шеф-капралът да бъде изправен пред военен съд.

Между тях била и ръждясалата част от оръдието, която намерил на пистата южно от Каси Туил. С телена четка Тифенбахер я бил почистил, доколкото можал, освобождавайки я от напуканата ръжда, после я смазал и увил в парче от одеяло. Сега тя, матовочерна, приличала по-скоро на къс дървени въглища.

Арсеналът на Тифенбахер бил предоставен на специалист по оръжейните въпроси от Префектурата, който веднага идентифицирал и подредил пистолетите и автоматичните оръжия. Накрая разгледал ръждясалата трофейна част, на която отначало обърнал малко внимание. Очевидно се касаело за част от оръдие, от гранатомет или нещо подобно. Направил справка в няколко наръчника, но явно не ставало въпрос за германско оръжие от Втората световна война. Той се озадачил. Всичките му усилия обаче да го идентифицира били напразни. Така няколко седмици по-късно той изпратил частта във военнотехническия отдел на Военното министерство в Париж.

Там също така се оказали безпомощни да разрешат тази загадка, още повече щом установили, че се касае за сплав, която освен ванадий и волфрам, съдържала необикновено много титан — скъп метал по отношение на обработката, с който тук имали малко опит и който се използувал в сплави преди всичко заради устойчивостта си на корозия.

След дълго колебание Министерството решило да привлече американски специалист по оръжейните въпроси от НАТО, което по онова време се помещавало в Пале Шайо. Щом узнал резултатите от анализа на материала, експертът се оживил, тъй като му било известно, че с подобни сплави се експериментира в ракетната техника. И настоял Тифенбахеровото оръжие да прелети над Атлантика. Така през септември 1959 година то пристигнало във военнотехническата развойна база на Военноморските сили в Окленд, Калифорния, където от войната насам в района на Тихия океан се създавали най-модерни материали и се изпробвала тяхната военна приложимост.

Там невзрачното на вид парче метал предизвикало силен смут, защото приличало, — поне това, което останало от него — досущ на част от оръжие на ВМС, което тъкмо било в процес на създаване и от което съществували само четири прототипа, изпробвани неотдавна: една преносима гранатохвъргачка, с която можели да се изстрелват тактически атомни гранати.

Часът на командир Франсис настъпил. Той бил служил в Тихоокеанската флота и минавал още по времето на Корейската война за един от най-изтъкнатите експерти по оръжия от руски и китайски произход. За него се говорело, че и по летящия снаряд можел да познае от какво оръжие е бил изстрелян. Той се отличавал с невероятно хладен разсъдък, съчетан с онзи род натрапливост, дебелоглавие, техника на лактите и безчувственост, които, взети заедно, се означавали и възнаграждавали като «пробивност». Освен това бил винаги оптимист — що се отнася до кариерата, пък и до проектите, които преследвал по отношение на нея с трудолюбие и коварство.