Робърт Уилсън - Хронолитите

— Защо? Той ли е най-лесният отговор?

— Защото нямаме никакви причини да го смятаме за верен. А ако е верен, той ограничава възможностите ни да предприемем нещо за решаване на проблема. Докато алтернативата…

— Алтернативата — прекъсна я нетърпеливо Рей — е, че Куин извършва нещо като самоубийство всеки път, когато изпраща хронолит.

Пристигна сервитьорката с количка, на която бяха наредени нашите порции. В другия край на залата израелците вече приключваха с вечерята и се захващаха с десерта. Зачудих се дали за първи път имат възможността да се хранят в хотел четири звезди. Поглъщаха всичко с невероятна охота и почти не разговаряха помежду си, сякаш, за да се насладят на храната докрай.

— Куин променя предишната си същност — заговори отново Сю, след като хапна първия залък. — Изтрива версията, заменя я с друга, но това не е самоубийство, нали? Представи си хипотетичен Куин, вожд на някоя изостанала държавица, който по някакъв начин слага ръка на тази технология. Натиска копчето и изведнъж не е просто някой си Куин, а истинският, онзи, когото очакват всички, той е шибаният Месия в един или друг смисъл и от негова гледна точка това е съвсем естествено. Вярно, ще изгуби част от личната си история, но това е поносима и безболезнена загуба. Обожествяват го, разполага с огромна армия, с доверието на хората, на които обещава сияйно бъдеще. Или е така, или мястото на истинския Куин е заето от амбициозен тип, който е израсъл с мечтата да бъде Куин. В най-лошия случай ще прилича на самоубийство, но с билет за потенциално величие. А не можеш да скърбиш по онова, което никога не си имал, нали?

Замислих се върху думите й.

— И все пак ми се струва доста рисковано. След като го направиш веднъж, защо ще натискаш копчето втори път?

— Кой знае? Идеология, заблудата на величието, сляпа амбиция, импулс за самоунищожение. Или защото е трябвало да го направи, като последна възможност пред лицето на поражението. Може всеки път причината да е различна. Както и да го погледнеш, той е в средата на затворената връзка. Той е сигналът, който генерира шума.

— Малкият шум, който става голям — рече Морис. — Пръднята се превръща в гръмотевица.

Сю кимна ентусиазирано.

— Но не само времето е усилващ фактор. Към него се прибавят човешките очаквания и взаимодействия. Скалата не дава пукната пара за Куин, нито дървото — само ние . Ние въздействаме върху това, което очакваме, и то се променя, става по-приемливо и естествено — и ето го всемогъщия Куин, божествения Куин. Изкушаваме се да му се поддадем, да му помогнем, да идеализираме завоевателя, да бъдем част от процеса, а не негова жертва.

— Искаш да кажеш, че ние създаваме Куин.

— Не ние точно, но хората в най-общ смисъл.

— Така беше с жена ми, преди да се разделим — намеси се Морис. — Толкова много се страхуваше от разочарованието, че непрестанно мислеше за него. Нямаше никакво значение какво ще направя, какви усилия ще положа, за да й вдъхна увереност, колко печеля и дали ходя на църква всяка неделя. Аз бях в постоянен изпитателен срок. Все повтаряше: „Някой ден ще ме зарежеш.“ Когато го казваш често, накрая става действителност.

Морис млъкна, потънал в спомени, и побутна чашата с вино настрани.

— Очаквания — рече Сю. — Да, те са обратната връзка. Изведнъж Куин започва да олицетворяла всичко, от което се страхуваме и тайно желаем…

— Прокрадвайки се към Ерусалим — рекох, — за да бъде възкресен.

Думите ми накараха другите да застинат.

— Какво пък — подех, за да разведря обстановката. — Схванах идеята. А какъв е този лед на Минковски?

— Метафора в различен цвят. Но стига приказки за тази вечер. Утре също е ден, Скоти. Рей ще я обясни на министъра на отбраната.

Усмихнах се уморено, а Рей изпухтя.

Разделихме се след кафето и аз се прибрах в стаята си.

Мислех да се обадя на Джанис и Катлин, но рецепционистът ми каза, че мрежите са претоварени и едва ли ще успея да се свържа. Взех си бира от минибара, вдигнах крака на перваза на прозореца и зареях поглед из улиците. Храмът на хълма бе озарен от прожектори, които го караха да изглежда едновременно нереален и солиден като самата история, но само след четирийсет и осем часа щеше да се появи друг, далеч по-висок и неимоверно по-драматичен паметник, само на няколко мили от това място.

Събудих се в седем сутринта, неспокоен и гладен. Взех душ, облякох се и се подвоумих дали да не опитам да се разходя и как ще възприеме това охраната. Нищо не пречеше да пробвам.