Робърт Уилсън - Хронолитите

Постепенно дъждът се усили. Януари и февруари са дъждовни месеци в Израел. Надзърнах през мокрото стъкло тъкмо навреме, за да видя една маслинена горичка, с дървета, превити от вятъра. Все още бях под впечатление на това, което Сю ми бе казала в самолета.

Тя бе неоткриваема в дните, след като се върнах от срещата с баща ми — изглаждаше дипломатическите затруднения, свързани със заминаването ни от Балтимор в последната минута.

През цялата седмица събирах информация или седях в кафенето в компанията на Морис и Рей.

Двамата се оказаха по-приятни събеседници, отколкото предполагах. Бях сърдит на Морис, задето ме бе проследил до къщата на баща ми… но той бе от онези хора, които умееха да печелят благоразположението на останалите. Нещо повече, бе превърнал това умение в изкуство, в инструмент. Той отблъскваше гнева на другите, както Супермен отблъсква куршуми с гърдите си. Нямаше твърдо мнение относно хронолитите, нито постоянни убеждения, свързани със значението на феномена „Куин“, но въпреки това темата го вълнуваше дълбоко. Което означаваше, че можем спокойно да разсъждаваме пред него, да обсъждаме дори най-налудничавите идеи, без да се страхуваме, че ще засегнем някакви политически, или религиозни убеждения. В края на краищата той представляваше ФБР като институция. Каквото и да говорехме пред него, задачата му бе да му осигури път до архивите. Но Морис се държеше така, сякаш всичко това няма никакво значение.

Дори Рей Мозли се отпусна в неговата компания. В началото бях определил Рей като изключително интелигентен, но почти неспособен на човешка топлота екземпляр, чийто радар се бе вклинил безнадеждно в Сю Чопра. И в това, естествено, имаше немалка доза истина. Но след като привикна с нас, оказа се, че е страстен поклонник на бейзбола и двамата изведнъж открихме много общи теми за разговор. Рей бе почитател на отбора от неговия роден град Тусон, но имаше доста забележки по новия подбор на играчите. По природа си бе самотник, но самотата му бе от интелектуален тип. Разговорите обикновено ставаха безпочвени в мига, когато осъзнаваше, че е достигнал ниво, на което не можем да го проследим. В такива моменти изглеждаше по-скоро натъжен, че няма с кого да сподели мислите си.

Сю донякъде допринасяше да се чувства уютно в своята самота. Тя не пропускаше да обсъди с него всички важни въпроси и струва ми се, че тези кратки, но дълбоко съдържателни разговори, бяха за Рей като любовен акт.

Самата Сю се появяваше все по-рядко при нас.

— Започна да ми напомня на „Корнел“ — оплаках се на Морис и Рей. — Искам да кажа, че така се държеше със студентите си. Помагаше ни да открием общи идеи, а после ни зарязваше и ние продължавахме да ги обсъждаме далеч след края на занятията.

— Било е нещо като генерална репетиция — подметна Морис.

— За кое? За това? За хронолитите?

— Е, няма как да е знаела, че ще се появят. Но не си ли си мислил понякога, че целият ти живот е репетиция за едно-единствено значимо събитие?

— Може би. Понякога.

— Сигурно си й бил любимец, Скоти — засмя се Морис. — И сега те извика, за да напишете отново сценария. Да го напишете правилно. Ти ще сложиш последния знак.

— И кое ще е събитието? Онова, в Ерусалим?

— Онова в Ерусалим… или каквото дойде след него.

Двамата със Сю така и не успяхме да поговорим насаме, докато не се озовахме над Атлантика, чак тогава ме повика да седна при нея.

— Скоти, съжалявам, че досега те държах в неведение. Съжалявам и за оная история с баща ти. Мислех само как да ти осигуря работа, но не и че ще се превърне в… — тя млъкна.

— Домашен арест? — подсказах аз.

— Добре де, нека е домашен арест. Всъщност, до известна степен е тъкмо това. Искат да ни държат заедно, за да сме по-лесни за наблюдение.

Сю имаше доста сериозна настинка, но се стараеше да не й обръща внимание. Седеше, отпуснала ръце в скута, стиснала носна кърпичка между пръстите си, и в позата й имаше нещо, което ми напомняше за привидно хрисимия, но непоклатим Махатма Ганди. Стюардът на „Ел Ал“ вече разнасяше пластмасови чинии с пържени яйца и препечени филийки.

— Защо точно аз, Сю? — попитах. — Това е въпросът, който не ми дава покой от самото начало. Можеше да наемеш далеч по-добър програмист. Вярно, че бях в Чъмфон, но това нищо не обяснява.

— Не подценявай способностите си. Но разбирам какво ме питаш. За наблюдението на федералните, за посещението при баща ти? Скоти, преди няколко години допуснах грешката да се опитам да публикувам статия, посветена на феномен, който нарекох „тау-турбуленция“. Някои влиятелни хора обаче прочетоха черновата ми.