Робърт Уилсън - Хронолитите

— Не влизай в кухнята — рече ми с безизразен глас. — Ти си виновен за това тук.

— Виновен за кое?

— Кучето е твое, нали?

Говореше за Чъфи, нашия кокершпаньол и аз изведнъж почувствах страх… не заради това, което бе казала, а заради начина, по който го каза.

Все едно, че ми пожелаваше лека нощ. Всяка вечер идваше в стаята ми и се навеждаше над леглото, оправяше памучното одеяло и приглаждаше чаршафа, целуваше върховете на пръстите си и докосваше с тях челото ми. Може да прозвучи като нещо съвсем нормално. И в повечето случаи бе така. Но някои вечери… някои вечери, когато си бе пийнала и от устата й лъхаше на алкохол, а тялото й излъчваше топлина, сякаш бе разпалена пещ, тя се навеждаше, промърморваше познатите думи „Лека нощ, Скоти“, но те звучаха като заклинание, а пръстите, с които докосваше челото ми, бяха студени и грапави. В онези нощи аз се завивах през глава и броях секундите (хиляда и една… хиляда и две…), докато стъпките й утихнат по коридора.

Гласът й бе такъв и сега. Очите й бяха леко изцъклени и устата й — събрана в тънка права линия, и подозирах, че ако се приближа към нея, ще уловя същата отвратителна солена миризма като от плажна ивица при отлив.

Тя продължи да чисти, а аз се измъкнах безшумно от кухнята и се настаних пред телевизора, но мислех за думите й за Чъфи.

Майка ми никога не го бе харесвала. Понасяше го, но Чъфи бе мое куче и на баща ми — не нейно. Възможно ли е поведението й да се обяснява например с това, че Чъфи се е изпишкал на пода в кухнята? И къде е той сега? Обикновено по това време на деня се излежаваше на дивана и чакаше някой да го почеше зад ушите. Извиках го.

— Това животно е мръсно — обади се майка ми от кухнята. — Остави го на мира.

Намерих Чъфи на горния етаж, заключен в банята до спалнята на родителите ми. Лапите му бяха одрани до кръв, вероятно с телената четка, която използвахме да чистим скарата в кухнята. Имаше дузина малки кървящи рани и когато се опитах да го успокоя, той ме ухапа по ръката.

Годините не се бяха оказали снизходителни към покрайнините в Мериленд, където живееше баща ми. Някога спокойният район се бе превърнал в хаотична сбирщина от сексшопове, книжарници за порнографски списания и многоетажни работнически блокове. Имаше ги и старите къщички, но оградите на повечето бяха изрисувани с графити на арабски. Къщата на улица „Повендър“, където бях израсъл, бе почти неузнаваема зад грамадните преспи сняг. Една от стрехите бе провиснала от покрива и под нея заплашително зееха разкривени дъски. Това не беше къщата, която помнех, но приличаше на къща, която би обитавал баща ми — лишена от уют и гостоприемство.

Паркирах, изключих двигателя, но останах в колата.

Разбира се, беше глупаво от моя страна да идвам тук. Един от онези безсмислени пориви, изпълнени с драматизъм и лишени от съдържание. Бях решил, че трябва да видя баща си, преди да напусна тази част на страната (а може би преди той да умре?) — но какво всъщност търсех тук? Какво можех да му кажа или той на мен?

Тъкмо посягах към ключа, когато баща ми излезе на верандата да прибере вечерния вестник. Под бялата светлина на външната лампа кожата му изглеждаше необичайно бледа. Той погледна към колата, наведе се да вземе вестника, сетне погледна отново. Изправи се, слезе по стълбите, както си беше по халат и пантофи, и се приближи към мен. Дори това малко усилие го накара да се запъхти.

Свалих прозореца.

— Така си и помислих, че си ти — рече той.

Гласът му пробуди в душата ми неприятни спомени. Не отговорих.

— Влизай, щом си дошъл — подкани ме. — Навън е студено.

Заключих колата и пуснах алармата. Малко по-надолу по улицата трима младежи с азиатски лица следяха внимателно действията ми и ме изпроводиха с поглед, докато влизах в къщата.

Чъфи се възстанови от раните си, но никога вече не доближи майка ми. Нейните рани обаче бяха постоянни и неизличими. Обясниха ми, в някакъв момент от нейното прогресиращо влошаване, че страдала от неврологично заболяване, наречено шизофрения в зряла възраст и че причината за това се крие някъде в мозъка. Не повярвах на обяснението, защото от опит знаех, че проблемът е далеч по-прост и по-страшен — в тялото й живееха едновременно добра и лоша майка. И тъй като аз обичах добрата, беше неизбежно и дори необходимо да започна да мразя лошата.

За съжаление с течение на времето двете започнаха да се смесват. Добрата майка ме целуваше сутрин на излизане, но когато се връщах по-късно от училище, лудата й съперница вече бе поела контрол. Нямах близки приятели след като навърших десет, защото когато имаш приятели, трябва да ги водиш у дома, а последния път, когато се появих на прага с червенокосия и боязлив Ричард, с когото се бяхме сдружили в часовете по география, тя го принуди да изслуша двайсетминутна лекция за това колко са вредни видеомониторите за неговата все още не съвсем зряла възпроизводствена система. При това изразите, които използваше, далеч надхвърляха представите му за приличие. На следващия ден Ричард отказа да говори с мен и така приятелството ни издъхна. Исках да му кажа, че вината не е моя, а на майка ми. Бяхме жертви на един призрак.