Урсула Гуин - Лявата ръка на мрака

Тя се спусна с рев и блясък и вдигна с бучене бяла пара, когато стабилизаторите й потънаха в голямото езеро от вода и тиня, образувано от изхвърляните газове; под тинята имаше вечно замръзнала почва, твърда като гранит, и корабът застана в пълно равновесие, охлаждайки се върху езерото, което бързо замръзваше отново — огромна, изящна риба, балансираща на опашката си, тъмносребриста в полумрака на Зима.

До мен Факс от Отерхорд заговори за пръв път, откакто корабът се бе спуснал с грохот и блясък.

— Радвам се, че доживях да видя това — рече той. Същото бе казал Естравен, когато гледаше Ледовете, смъртта; същото би казал и тая вечер. За да се отърся от горчивата мъка, която ме завладя, тръгнах по снега напред, към кораба. Той вече беше заскрежен от вътрешните охладители и когато се приближих, високата врата се плъзна настрана, отвори се и стълбата изскочи, изящно извита на леда. Първа излезе Ланг Хео Хю, непроменена, разбира се, досущ каквато я бях видял за последен път, преди три години от моя живот и две седмици от нейния. Тя погледна мен, Факс и останалите посрещачи, които ме бяха последвали, и се спря в долния край на стълбата. Произнесе тържествено на кархидейски: „Дойдох като приятел.“ В нейните очи ние всички бяхме чуждоземци. Оставих Факс пръв да я поздрави.

Той ме посочи, тя се приближи и като ме улови за дясната ръка, според обичая на моя народ, се взря в лицето ми. „О, Генли — възкликна тя, — не те познах!“ Странно беше да чуеш женски глас след толкова време. По мой съвет другите също излязоха от кораба: всякакъв признак на недоверие в тоя момент би обидил придружаващите ме кархидейци, накърнявайки техния шифгретор. Излязоха и посрещнаха кархидейците с изрядна вежливост. Но колкото и добре да ги познавах, всички те, мъже и жени, ми се струваха особени. Гласовете им звучаха особено: прекалено плътно, прекалено рязко. Те приличаха на стадо големи, необикновени животни от два различни вида: големи маймуни с умни очи, всички в период на разгонване, на кемър… Улавяха ме за ръката, докосваха ме, държаха ме.

Успях да запазя самообладание и в шейната по пътя обратно за Ерхенранг да дам на Хео Хю и Тюлиър най-необходимите сведения за положението, в което се намираха. Когато обаче пристигнахме в двореца, трябваше веднага да се прибера в стаята си.

Влезе лекарят от Сасинот. Тихият му глас и лицето му, младо, сериозно лице, лице нито на мъж, нито на жена, човешко лице, ми подействуваха облекчително, като нещо познато, естествено… Но след като ми заповяда да си легна и ми даде някакво слабо успокоително, той каза:

— Видях и другите ви Пратеници. Това е просто чудо, идването на хора от звездите. И то през мое време!

Тук отново почувствувах възторга, смелостта, това, което е най-възхитително в душата на кархидееца — и в човешката душа, — и макар да не можех да ги споделя с него, щеше да бъде подло да ги отрека. Отвърнах, без искреност, но казвайки чистата истина:

— И за тях е чудо идването в нов свят, при ново човечество.

В края на тази пролет, късно през Тува, когато разливът от топенето започна да спада и пътуването стана пак възможно, си взех отпуска от малкото си Посолство в Ерхенранг и заминах на изток. Хората ми се бяха пръснали вече по цялата планета. Откакто ни разрешиха да използваме летящите коли, Хео Хю и трима други бяха взели една от тях и отлетели към Сит и Архипелага, страни в Морското полукълбо, които бях абсолютно пренебрегнал. Други се намираха в Оргорейн, а двама, макар и неохотно, в Перунтер, където топенето започва едва през Тува и една седмица след това, както казват, всичко замръзва наново. Тюлиър и Кеста се чувствуваха много добре в Ерхенранг и можеха да се справят с всяка евентуалност. Нищо не беше спешно. В края на краищата кораб, който потеглеше веднага от най-близкия от новите съюзници на Зима, можеше да пристигне не по-рано от седемнайсет години планетно време. Това е страничен свят, на края. Отвъд него, към Южен Оирон, не бе открит никакъв свят, обитаван от хора. А от Зима до първичните светове на Вселенския съюз, световете-огнища на нашата раса, е далеч: петдесет години до Хейн-Давенант, цял човешки живот — до Земята. Няма защо да се бърза.

Прекосих Каргав, сега през по-ниските проходи, по път, който се вие над брега на Южното море. Отбих се в първото село, където бях се спрял, когато рибарите ме докараха от остров Хор ден преди три години; и този път, както тогава, обитателите на това Огнище ме посрещнаха без ни най-малка изненада. Прекарах една седмица в големия пристанищен град Татер при устието на река Енч, а после, в началото на лятото, поех пеш към земята Керм.