Урсула Гуин - Лявата ръка на мрака

Чувствувам, че не съм в състояние да опиша както трябва тези последни дни от пътуването ни, защото всъщност не мога да си ги стомня. Гладът е способен да изостри възприятията, но не когато е съчетан с крайна умора; изглежда всичките ми сетива бяха много притъпени. Спомням си, че стомахът ме присвиваше от глад, но не си спомням да съм страдал от това. Ако изпитвах изобщо нещо, то беше през всичкото време смътно чувство на избавление, че съм преодолял нещо, на радост; а също, че страшно ми се спи. Стигнахме суша на дванайсети, Пост Анер, и по замръзналия равен бряг се покатерихме с мъка на пустите заснежени скали по гутенския бряг.

Намирахме се в Кархида. Бяхме стигнали целта си. Без малко постижението ни да се окаже напразно, защото раниците ни се бяха изпразнили. Ознаменувахме пристигането си, като пирувахме с гореща вода. На другата сутрин станахме и тръгнахме да търсим път, селище. Това е пуста област, а нямахме карта. Каквито и пътища да имаше, те лежаха под петдесет стъпки сняг, и можехме да прекосим някои, без да забележим това. Не личеше никакъв признак от обработване на земята. Тоя ден и следващия, и вечерта на по-следващия се лутахме ту на юг, ту на запад, виждахме през полумрака и ситния валящ сняг светлинка на някой далечен склон, но известно време никой от нас не казваше нищо. Стояхме и се взирахме. Най-после спътникът ми проговори прегракнало:

— Светлина ли е това?

Отдавна се бе мръкнало, когато, едва влачейки краката си, ние влязохме в някакво кархидейско село, само една улица между тъмни къщи с високи покриви, затрупани със сняг чак до зимните врати. Спряхме се пред гостилницата; през цепнатините на тесните й прозоречни капаци се процеждаше на лъчи и стрели жълтата светлина, която бяхме забелязали от заснежените хълмове. Отворихме вратата и влязохме.

Беше Одсордни Анер, осемдесет и първият ден от нашето пътуване; бяхме просрочили с единайсет дни определеното от Естравен време. Той бе изчислил хранителните ни припаси точно: най-много за седемдесет и осем дни. Според брояча на шейната и по приблизително изчисление за последните няколко дни бяхме изминали 840 мили. Много от тези мили бяха пропилени в лутане и ако трябваше наистина да пропътуваме осемстотин мили, никога нямаше да успеем; когато се сдобихме с добра карта, пресметнахме разстоянието между Пулефенската ферма и това село на не по-малко от 730 мили. Всички тези мили и дни бяха протекли през безлюдна, безмълвна пустиня: скали, лед, небе и тишина: нищо друго в течение на осемдесет и един дни, освен ние двамата.

Влязохме в голямо, замъглено от пара, горещо и ярко осветено помещение, пълно с храна и миризми на храна, с хора и с човешки гласове. Улових Естравен за рамото. Непознати лица се обърнаха към нас, непознати очи. Бях забравил, че има живи същества, които не приличат на Естравен. Изплаших се ужасно.

Всъщност това беше малка стая, а тълпата непознати в нея, седем-осем души, известно време май бяха не по-малко слисани от мен. Никой не идва във владението Куркураст посред зима от север, и то нощем. Те се взираха, пулеха се, и всички гласове бяха замлъкнали.

Естравен заговори с едва доловим шепот:

— Молим за гостоприемството на Владението.

Шум, шушукане, объркване, тревога, провиквания: „Добре дошли!“

— Дойдохме през Гобринските ледове.

Отново шум, отново глъчка, въпроси; обградиха ни.

— Бъдете тъй добри да се погрижите за приятеля ми. Мислех, че аз казах това, ала беше Естравен. Някой ме настаняваше да седна. Донесоха ни ядене; обграждаха ни с внимание, предлагаха ни подслон, оказваха ни гостоприемство.

Прости, свадливи, пламенни, неуки души, селяни от бедна страна, тяхното великодушие придаваше прекрасен завършек на това трудно пътуване. Те даваха с две ръце. Никаква свидливост, никакво сметкаджийство. Тъй че Естравен получаваше това, което ни предлагаха, като велможа сред велможи или бедняк сред бедняци, човек между свои.

За тия рибари-селяни, които живеят на края на края, на крайната обитаема граница на един едва обитаем континент, честността е важна като храната. Те трябва да бъдат почтени един към друг; а и нямат с какво да се мамят. Естравен знаеше това и когато след ден-два взеха да ни подпитват, предпазливо и със заобикалки, с полагаемото се уважение към шифгретора, защо сме решили да прекараме една зима в скитане из Гобринските ледове, той отговори веднага:

— Не бих предпочел мълчанието, ала то ми е по-удобно от лъжата.