Коленичих до него, опитвайки се да разкопчая сбруята му, разтревожен от начина, по който се бе проснал там, неподвижен, само гърдите му се повдигаха и спадаха от тежкото дишане. Устните му бяха посинели, едната страна на лицето му — натъртена и ожулена.
Той седна устойчиво и промълви със свистящ шепот:
— Синьо… всичко синьо… Кули в дълбочините…
— Какво?
— В пукнатината. Всичко синьо… пълно със светлина.
— Здрав ли си? Естравен се залови да закопчава наново сбруята си.
— Ти върви напред… с въжето… с пръта — изпъшка той. Налучквай пътя.
Дълги часове единият от нас теглеше, а другият водеше, пристъпяйки внимателно като котка по яйчени черупки, проверявайки предварително всяка стъпка с пръта. В бялото време не можеше да забележиш пукнатина, докато не надникнеш в нея — малко късно, защото краищата й висяха и не бяха винаги устойчиви. Всяка стъпка носеше изненада, падане или разтърсване. Никакви сенки. Гладко, бяло, неизменно кълбо: ние се движехме във вътрешността на огромна топка от матирано стъкло. Във вътрешността на топката и извън нея нямаше нищо. Но на стъклото имаше пукнатини. Проверка и стъпка, проверка и стъпка. Проверка за невидимите пукнатини, през които човек можеше да изпадне от бялото стъклено кълбо, да пада, да пада, да пада… Малко по малко неотслабващо напрежение обхвана всичките ми мускули. Беше извънредно трудно да се направи дори една крачка.
— Какво става, Генри?
Аз стоях в средата на нищо. Бликналите сълзи замръзнаха и слепиха клепачите ми. Казах:
— Страх ме е да не падна.
— Но ти си вързан за въжето — рече Естравен. После, като се приближи и видя, че никъде не се вижда пукнатина, разбра каква е работата и добави:
— Да се разполагаме.
— Рано е още, трябва да продължаваме. Той вече развързваше палатката. По-късно, след като хапнахме, каза:
— Време беше да спрем. Мисля, че не бихме могли да вървим така. Ледът като че ли постепенно спада и през целия път ще бъде рохкав и напукан. Ако можехме да виждаме, нямаше да има трудности; но в несянка е невъзможно.
— А как ще стигнем тогава Шеншейските тресавища?
— Е, ако поемем пак на изток, вместо да продължаваме на юг, може да имаме здрав лед чак до Гутенския залив. Едно лято видях Ледовете с лодка от залива. Те опират в Червените хълмове и се вливат чрез ледени реки в залива. Ако се спуснем по един от тези ледници и поемем право на юг по морския лед, бихме могли да стигнем Кархида и да влезем откъм брега вместо през границата, което е може би за предпочитане. Само че така пътят ни ще се удължи с няколко мили — някъде между двайсет и петдесет, предполагам. Какво е твоето мнение, Генри?
— Мнението ми е, че не мога да направя и двайсет крачки повече, докато продължава бялото време.
— Но ако се измъкнем от напуканото пространство…
— О, чудесно ще бъде, ако се измъкнем от пукнатините. И ако слънцето се покаже пак, ти ще се качиш на шейната, а аз ще те возя безплатно чак до Кархида. — Това беше типично за усилията ни да остроумничим на тоя етап от пътуването; тези опити бяха винаги много глупави, но понякога караха другия да се усмихне. — Няма ми нищо — добавих аз, — само остър хронически страх.
— Страхът е много полезен. Като мрака; като сенките. — Усмивката на Естравен беше грозна цепнатина на олющваща се, напукана кафява маска, увенчана с черна козина и украсена с две точици от чер камък. — Интересно, дневната светлина не ни е достатъчна. Нужни са ни сенки, за да можем да вървим.
— Дай ми за малко бележника си.
Той току-що бе записал днешния, ни маршрут и направил някакви изчисления за разстоянието и дажбите. Провря малкото тефтерче и молива от въглен покрай печката към мен. На празния лист, залепен отвътре на задната корица, нарисувах двойна дъга в кръг и почерних едната половина на символа, после го побутнах обратно на спътника си.
— Познаваш ли този знак?
Той дълго го разглежда с особен поглед, но отговори:
— Не.
— Намерен е на Земята, а също и на Хейн-Давенант, и на Чифеуар. Това е ийн и янг. Светлината е лявата ръка на мрака… така ли беше? Светлина, мрак. Страх, смелост. Студ, топлина. Жена, мъж. Това си ти, Терем. И двете едновременно, и само едното. Сянка върху снега.
На другия ден се помъкнахме на североизток през бялата пустота, докато изчезнаха всякакви пукнатини по тази повърхност от нищо — еднодневен път. Бяхме на 2/3 дажба, с надежда, че по-дългия път няма да стане причина да останем без никаква храна. Струваше ми се, че всъщност това не е толкова важно, тъй като разликата между малко и нищо изглеждаше твърде малка. Естравен обаче беше по следите на щастието си, водейки се, изглежда, по усет или интуиция, но то бе може би приложение на опита и разсъждение. Вървяхме на изток четири дни, четири от най-дългите преходи, които бяхме правили, по осемнайсет-двайсет мили дневно, а после спокойното нулево време се пречупи и разпадна, превръщайки се във вихрушка от въртящи се дребни снежинки пред нас, зад нас, отстрани, в очите, буря, която започна, когато светлината угасна. Три дена лежахме в палатката, докато фъртуната ревеше, цели три дни безсловесен, злобен рев от бездиханни гърди.
Читать дальше