Урсула Гуин - Лявата ръка на мрака

— Остани при мен.

При тези думи очите на Естравен светнаха, но отказа; а Тесичер, съгласявайки се, че толкова близо до Сасинот няма да бъде безопасно, обеща да му намери друго скривалище. Това не ще е трудно, каза той, ако Естравен под лъжливо име постъпи като готвач или ратай, което може да не бъде приятно, ала безспорно е за предпочитане, отколкото да се върне в Оргорейн.

— Какво по дяволите ще правиш в Оргорейн? От какво ще се препитаваш, а?

— От Сътрапезничеството — отговори приятелят ми и на лицето му се мярна усмивката на видра. — Знаеш, че на всички Единици то осигурява работа. Никакви трудности. Но аз предпочитам да бъда в Кархида… ако наистина мислиш, че това е възможно…

Бяхме запазили печката „Чейб“, единствената ценна вещ, която ни бе останала. Тя ни служеше по един или друг начин чак до края на пътуването. На сутринта след пристигането ни в чифлика на Тесичер аз взех печката и поех със ски към града, Естравен, разбира се, не дойде с мен, но ми бе обяснил какво да правя, и всичко мина добре. Продадох печката на градския пазар, после със солидната сума от нея изкачих стръмнината до малкото занаятчийско училище, където се помещаваше радиостанцията, и откупих десет минути „Частно предаване до частен приемател“. Всички станции отделяха всеки ден определено време за такива късовълнови предавания; тъй като повечето от тези съобщения се пращат от търговци до техните отвъдморски агенти или клиенти на Архипелага, в Сит или Перунтер, таксата е доста висока, но поносима. Във всеки случаи по-малка от стойността на една употребявана печка „Чейб“. Моите десет минути се падаха малко след три часа, късно следобед. Не исках да снова цял ден със ски между града и чифлика на Тесичер, затова останах да се шляя из Сасинот и в една гостилница си поръчах обилен, вкусен, евтин обед. Нямаше съмнение, кархидейската кухня беше по-добра от орготейската. Докато се хранех, ми дойде на ум изказването на Естравен по тоя въпрос, когато го бях попитал мрази ли Оргорейн; спомних си гласа му снощи, когато казваше разнежено: „Предпочитам да бъда в Кархида…“ И се питах не за пръв път що е патриотизъм, в какво се състои всъщност любовта към родината, как се поражда тази копнееща преданост, която бе накарала гласа на приятеля ми да потрепере; и как такава искрена обич често може да се превърне в толкова глупав и гнусен фанатизъм. Къде тя се изкривява?

След обеда тръгнах да обикалям Сасинот. Градската търговия, магазините, пазарите и улиците, оживени въпреки снежните вихрушки и температурата под нулата, приличаха на някаква игра, фантастична, объркваща. Аз още не бях се отърсил напълно от самотата на Ледовете. Беше ми неловко между непознати и непрекъснато чувствувах, че ми липсва присъствието на Естравен.

Изкачих стръмната заснежена улица до училището по здрач, пуснаха ме и ми показаха как се работи с предавателя за общо ползване. В определеното време изпратих сигнала за събуждане до релейния спътник, който се намираше в стационарна орбита на около 300 мили над Кархида. Той беше там като застраховка именно за такова положение, когато ансибъла ми го нямаше, тъй че не можех да моля Олул да сигнализира на кораба и нямах нито време, нито апаратура да установя пряка връзка с кораба в околослънчева орбита. Сасинотският предавател беше предостатъчен, но тъй като спътникът не бе пригоден да отговаря, а само да препредава на кораба, не ми оставаше нищо друго, освен да му сигнализирам и да чакам резултат. Не можех да узная дали съобщението е прието и препредадено на кораба. Не знаех и дали постъпвах правилно, като го пращах. Свикнал съм да приемам такива неизвестности със спокойно сърце.

Започна силен снеговалеж и трябваше да пренощувам в града, понеже не познавах пътищата достатъчно добре и не се решавах да тръгна по тях в сняг и тъмнина. Тъй като имах още малко пари, запитах за странноприемницата, където пък ме посъветваха да потърся подслон в училището; вечерях с компания весели студенти и спах в една от общите спални. Заспах с приятното усещане за сигурност, увереност в изключителната и неизменна отзивчивост на Кархида към чужденеца. Още отначало бях слязъл в подходяща страна и сега отново се намирах в нея. Така и заспах; но се събудих много рано и тръгнах за чифлика на Тесичер преди закуска, след като бях прекарал една неспокойна нощ на сънища и събуждания.

Изгряващото слънце, малко и студено на яркото небе, хвърляше сенки на запад от всяка цепнатинка и издатинка на снега. Пред мен лежеше пътят, целият нашарен с тъмни и светли ивици. Никой не се движеше из снежните поля; ала в далечината към мен идеше дребна фигура с бързата, плъзгаща се походка на скиор. Дълго преди да можех да видя лицето, познах, че е Естравен.