Джек Макдевитт - Машините на Бога

— Дами и господа, след три минути ще се наложи да направим малко изменение в курса. Добре ще е да стегнете здраво коланите. Потвърдете.

— Тук е Карл. Прието.

Тя вкара данните за новия курс.

— Трябва ми малко време. — Това беше гласът на Маркоти.

— Фил, започваме след три минути, без значение дали сме готови, или не. — Тя провери нивото на захранването.

— Тук е Маги. Готова съм, щом кажете.

Хъч отвори личния канал към Джанет.

— Готово ли е всичко?

— Да. — Чу се слабо ехо — Джанет се намираше във Фликинджъровото си поле. — С каква скорост ще се движи, когато се стовари върху станцията им?

— Седем хиляди по отношение на станцията. Сблъсъкът ще се осъществи в осем часа и седемнайсет минути по време на Храма, утре вечер.

— Седем хиляди е доста бързичко. Може би дори един къс пяна ще причини доста щети при такава скорост.

— Ще поизкриви някои неща — отвърна Хъч — и ще поизвади няколко нита. Но те ще го видят като пристига и или ще офейкат от станцията, или ще се укрепят. Няма да загазят.

— Добре, какво ще правим сега?

— Смяна на курса. — Тя превключи на общия канал. — Фил?

— Почти съм готов — отвърна той.

— Добре, моля те сложи си колана. Действаме след една минута.

— Къде ще ходим? — попита Маги.

— Никъде — отвърна Хъч с неудобство. — Рутинна маневра. — Хич не я биваше да лъже.

„Винкелман“ се издигна към по-висока орбита, при което промени курса си с няколко градуса. Когато маневрата свърши, Хъч даде командата за отбой. След това превключи отново канала към Джанет.

— Наред ли е всичко?

— Засега да. Малко се търкулна, но все още си е над вратите.

— Гравитацията на твоята палуба ще стигне до нула.

— Добре, защото налягането ми започна да спада.

B-пръстенът намали скорост, след което спря.

Хъч наблюдаваше монитора. Торпедото се надигна.

— Страхотно шоу — възкликна Хъч. Вече знаеше, че е нарушила споразумението им да не казва нито дума. Щеше да каже на Ричард. Това беше твърде хубаво, за да не го сподели с никого. Той щеше да се ядоса, но в крайна сметка случката щеше да се превърне в повод за шеги. Години след това щеше да е единственият светъл момент в целия този период на пълно отчаяние. Щом като Академията беше принудена да се изнесе, щеше да го направи с почести и слава.

— Все още е над вратите. Сега ще ги отворя.

— Както прецениш.

— Вратите се отварят.

— Хъч? — Нов глас. На Карл.

— Да, Карл?

— Мога ли да ползвам компютъра на помощния мостик?

— Да. Но остани на мястото си още няколко минути. Окей? Правим нещо рутинно по поддръжката.

— Вратите са отворени — каза Джанет. Другите не можеха да я чуят.

— Добре — каза Карл.

— Ще ти кажа кога точно. — Хъч се обърна към Джанет:

— Видимост?

— Изглежда добра.

— Давай тогава.

Тъй като въртенето на пръстена симулираше гравитация, палубите бяха под необходимите ъгли спрямо оста на кораба. Поради това вратите на товарните отделения се отвориха на страничната част на кораба. Изходът на торпедото щеше да бъде от дясната страна. Във вътрешността на „Основни товари“ то вече беше в необходимия курс. Единственото, което оставаше да направят, бе да насочат и кораба.

Хъч нагласи буталата така, че „Винк“ да отиде наляво, и предизвика лек взрив. След това още един.

— Маневрата приключена — каза тя на Джанет. — Има ли още видимост?

— Достатъчна. Ще бъде навън след трийсет секунди.

— Внимавай и ти да не излезеш с него.

— Хъч — каза Джанет, — току-що си родихме едно бебче.

Присила Хъчинс, Дневник

Тази вечер за първи път в цялата си кариера не вписах една важна точка в корабния дневник. Това е нарушение, което може да ми коства разрешителното за работа.

Цялата работа беше може би малко необмислено начинание. Но не можах да устоя на изкушението да им го върна по някакъв начин. Ако в крайна сметка изпадна в немилост и бъда отстранена, поне ще бъде в името на добра кауза.

Четвъртък. 08:54 ч.

Слизаха към Долния храм през наноси тиня и парчета камък. Джордж Хакет, чиято основна специалност бяха подводните разкопки, беше проверил скенерните данни от района и беше наложил вето над предложенията да се прокопае паралелна шахта.

— Вярно, че е по-сигурно — призна той, — но ще отнеме много време.

Така че слагаха подпора след подпора, изсмукваха пясъка и тинята и пробиваха камъка все по-навътре. Успяха да стигнат до страничния тунел, но той също се беше срутил.