Георгий Мартинов - Гианея

Оранжево-жълтият кръг, пресечен по диагонал от небесносиня черта, се появи над бетонираната лента на автомагистралата, когато вечебусът се намираше на около петстотин метра. Неподвижен, рязко очертан, пронизан от слънчевите лъчи, които се лееха от безоблачното небе, той блестеше като малко слънце, внезапно изгряло над самото шосе.

Във вечебуса прозвуча тих глас:

— Внимание! Приближаваме се към линията на кълбекса. Влакът се намира на сто и десет километра. Желаещите да наблюдават преминаването на експреса да вдигнат ръка!

В дълбоките кресла седяха тридесетина души — бяха заети само около четвърт от местата. Осемнадесет пътници вдигнаха ръка.

Тих, съскащ звук наруши безшумния бяг на колата. Влязоха в действие спирачките. Вечебусът спря до самия оранжевожълт знак, който постепенно избледнявайки, накрая съвсем изчезна, сякаш се разтвори във въздуха.

Макар че само осемнадесет души изявиха желание да видят експреса в пълен ход, слязоха всички пътници. Кълбексът се бе появил не много отдавна и интересът към него още не беше станал навик. Жителите на градовете рядко имаха случай да видят влака по средата на прехода, когато скоростта му достига до шестстотин километра в час.

Във вечебуса беше прохладно, а отвън юлското пладне разпръскваше зной. Местността около прелеза беше открита, равнинна. От двете страни на автомагистралата като безкрайна права линия се губеха към хоризонта жълтосивите опори на жлебообразния път, висящ на четири метра от земята. Като че ли нажежени от слънчевите лъчи, със златист блясък светеха полукръглите „релси“. Червените линии, ограждащи от двете страни „платното“ на кълбекса, в ярката светлина на деня изглеждаха като повдигнати, сякаш бяха прокарани не по земята, а направо във въздуха.

Пътниците от вечебуса бяха облечени много леко, по-голямата част — в светли, направени от тънка материя, дрехи, но все пак лятната горещина се чувствуваше: денят беше безветрен.

Между тях рязко се открояваше висока девойка, облечена в бяла рокля, по-къса, отколкото беше прието да се носи тогава. Странният зеленикав оттенък на кожата й, изумрудено-сапфиреният блясък на гъстите, черни коси, които не бяха покрити с нищо, като че ли девойката не забелязваше зноя, косо разположените очи, повдигнати към горната част на носа — всичко в нея издаваше човек от неземна раса. Стройните й, с красива форма крака, от обувките до коленете, бяха обвити с кръстосани тесни бели ленти, захванати също с бели, метални токи във вид на удължени листа на някакво неизвестно растение. Като две щитчета те закриваха коленете й. Тънките й, голи до раменете ръце завършваха с дълги, гъвкави пръсти, с яркозелени блестящи нокти, сякаш на края на всеки пръст имаше по един голям изумруд. Зеленият цвят ясно личеше в ъгълчетата на устните и особено се забелязваше по ноздрите на правия нос.

Но кръвта на девойката явно беше червена. Зелен оттенък на кожата й придаваха някакви особени свойства на пигмента. Тук-таме по гънките на тялото й това съчетание имаше цвета на слънчев загар. Роклята й стигаше до над коленете и отзад беше много открита. Нейният гол гръб почти съвсем се скриваше под вълните на дългата коса, прихваната на тила с бяла шнола с все същата форма на лист от неизвестно на Земята растение. Изключително гъстата й коса изглеждаше като тежка маса, в която при всяко движение на главата лъчите на слънцето хвърляха изумрудени отблясъци.

Но „зеленикавостта“ не грозеше девойката, напротив, тя беше своеобразно красива — със своята свежест и със силата на цветущата си младост будеше неволно чувство на симпатия. И само косо поставените очи придаваха на лицето й тъжен израз.

Пътниците от вечебуса вече бяха свикнали със своята необикновена спътница и не й обръщаха особено внимание. Всички знаеха коя е тя. На Земята нямаше нито един човек, който да не беше чул нейната фантастична и загадъчна история. Само от време на време нечий любопитен поглед се спираше върху високата й, стройна фигура, внимателно разглеждаше чертите на лицето й, сякаш се стараеше да разбере какво прави „гостенката на Земята“ във вечебуса, който се движи по маршрута Киев-Полтава.

Девойката не забелязваше тези погледи. Тя като че ли не виждаше никого от окръжаващите я хора. Нито един път погледът на нейните черни очи не се спря на някого.

Наричаха я Гианея. Както името ѝ, така и тя самата беше известна на целия свят.