Георгий Мартинов - Гианея

Някои от зрителите на хълма си запушиха ушите. Към мощния тътен се присъедини все по-засилващо се свистене.

Гианея стоеше неподвижно, без да сваля очи от приближаващия се експрес. Тя бе пътувала много пъти с кълбекса, но никога не беше го виждала отстрани, по време на движение. Говореше ли й нещо видът на свръхбързия влак, будеше ли в нея спомени? Кой можеше да отговори на това?

В този миг, когато късият влак като сребриста мълния се стрелна край хълма и удари зрителите с плътната вълна на разсечения от него въздух, Муратова случайно погледна лицето на Гианея и забеляза, как в тъмните очи на нейната спътничка блесна огънче.

Какво изразяваше то? Какво го беше предизвикало? Дали това бе възхищение от могъществото на земната техника, или… подигравка с нейната изостаналост?…

Когато кълбексът изчезна зад отсрещната линия на хоризонта и тътенът му замря за слуха на земните хора, Муратова попита:

— Какво е вашето впечатление?

Но Гианея не й отвърна.

Двете момичета не знаеха, че човекът, за когото говориха преди малко, бе в експреса, току-що профучал край тях.

Виктор Муратов седеше в дълбокото меко кресло до стената на вагона и внимателно прелистваше страниците на някакъв ръкопис.

И той, като всички, знаеше от вестниците, че Гианея е заминала за Полтава, а заедно с нея, разбира се, и неговата по-малка сестра. Но мисълта, че само преди минута се е намирал съвсем близо до тях, естествено не му идваше в главата. Даже и да беше гледал през прозореца, при такава скорост все едно не би могъл да забележи малката група хора на хълмчето.

Виктор Муратов беше много висок, силно загорял, с атлетическо телосложение мъж, на около тридесет и пет години. Имаше същите като на сестра си гъсти черни коси и тъмни очи, повдигнати към носа, което му придаваше някаква прилика с Гианея.

Но той не забелязваше това сходство, което се набиваше в очите на всеки. Наистина, в един паметен за него ден, му го казаха, но той скоро забрави това.

Не си го спомняше и сега, когато пред очите му беше фотографията на Гианея, залепена върху една от страниците на ръкописа.

Даже не погледна снимката. Нямаше никаква нужда да прави това, тъй като именно той бе в числото на малката група хора, които първи бяха видели пришелката от друг свят и чертите на лицето й завинаги се бяха врязали в паметта му. Твърде необичайни бяха обстоятелствата на тази първа среща и мястото, където стана.

Като прочете бързо последната страница, по-точно само хвърли поглед върху нея, Муратов събра листовете, внимателно изравни ъглите им и като ги сгъна наполовина, прибра ги в джоба си.

— Не, това съвсем не е така! — каза той, като сви рамене.

— Кое не е така? — попита седналият до него възрастен, по-скоро даже стар човек с белоснежна коса.

— Това, което пише авторът — Муратов докосна джоба си, където беше ръкописът. — Поредната теория за появяването на Гианея. Помолиха ме да я прочета и да си кажа мнението.

— И то е отрицателно?

— Да, както виждате.

— Извинете, а вие кой сте?

Муратов се представи.

— Чувал съм — каза старецът. — Чувал съм и не веднъж. Да, нали същият този кълбекс, в който пътуваме сега, е ваше изобретение?

Муратов се усмихна. Странно беше да срещне човек, който не знае, кой е конструкторът на кълбекса.

— Не — отговори той, — към изобретяването, както вие се изразихте, на кълбекса нямам никакво отношение. Единственото, което съм направил, е че измених формата на релсите, но нищо повече.

— Да, да — каза старецът. — Вие сте прав, сега си спомних. Моля за извинение. Но след като вече сме се срещнали, ако не възразявате, ще се осмеля да ви задам един въпрос.

„Кой е той? — помисли Муратов. — Даже начинът му на изразяване е някак странен.“

— Моля — отвърна той гласно.

— Ето, пътувам — започна старецът. — Цялото пътуване трае само два часа. По мое време за това би било необходимо цяло денонощие с бърз влак. Пътувам, а не зная всъщност какво позволява на кълбекса да лети с такава безумна скорост…

— Защо безумна?

— Е, не зная — сърдито каза старецът. — На вас това може да ви се струва съвсем естествено, но за мен… за мен това не е така. Та ако вие бъдете така любезен, моля да ми обясните.

Муратов внимателно погледна събеседника си. Да, този човек е стар, много стар. Сега, когато науката многократно продължи младостта на човешкия организъм, такова набръчкано лице можеше да се срещне рядко. Пък и самият факт, че той не знае неща, добре известни и на децата, говори за много, много почтена възраст.